Клара не се интересуваше от домакинството. Витаеше из стаите и не се учудваше, че всичко е в пълен ред и чистота. Сядаше на масата и не питаше кой готви или къде се купуват продуктите, все едно й беше кой й сервира, забравяше имената на прислужниците, а понякога дори и на собствените си деца. Ала винаги имаше присъстващ вид — като добър и весел дух, при чиято поява спрелите часовници тръгваха. Обличаше се в бяло, защото реши, че това е единственият цвят, който не уврежда флуидовия й ореол. Носеше прости костюми, които Ферула й шиеше на шевната машина, и ги предпочиташе пред натруфените рокли с волани и скъпоценни камъни, които й подаряваше мъжът й, за да я смайва и да я гледа облечена по модата.
Естебан изпадаше в пристъпи на отчаяние, защото тя се отнасяше към него със същото благодушие, с което се държеше към всички. Говореше му със същия глезен тон, с който галеше котките, беше неспособна да забележи дали той е уморен, тъжен, възбуден от радост или от желание да се любят. Виж, по цвета на излъчваните от него флуиди отгатваше кога е замислил някоя низост и можеше с няколко насмешливи приказки да го обезоръжи при някое гневно избухване. Влудяваше го и друго — тя никога не показваше, че действително му е благодарна за каквото и да е, никога не искаше нищо от него, никога не й трябваше нещо, което той би могъл да й даде. В леглото беше разсеяна и усмихната, както във всичко друго. Не че се стягаше, не че изискваше от него кой знае какво, но сякаш я нямаше. Той знаеше, че може да прави с тялото й всички гимнастики, научени от книгите, които криеше в едно специално отделение на библиотеката, но с Клара и най-големите извратености наподобяваха палуване на малко бебе, защото не можеха да бъдат поръсени със солта на порочността или с пипера на подчиняването. Вбесен от яд, сегиз-тогиз Труеба се връщаше към старите си грехове и събаряше по някоя и друга яка селянка в храсталаците по време на принудителните периоди на раздяла, когато Клара оставаше в столицата с децата, а той трябваше да се разправя с имота на село. Тези забежки обаче не само че не го облекчаваха, а напротив — оставяха му лош вкус в устата и не му доставяха никакво трайно удоволствие, главно защото ако разкажеше за тях на жена си, знаеше, че тя би се скандализирала заради това, че е постъпил зле с другата, но в никакъв случай не и затова, че е изневерил на нея. Ревността, както и още много други чисто човешки чувства, не бе присъща на Клара. Той ходи два-три пъти и в „Червеното фенерче“, но се отказа, защото вече не можеше с проститутките и трябваше да преглъща унижението и да мънка за извинение, че уж бил пил много вино, че му било станало тежко от обеда, че преди няколко дена се бил простудил и още го държало. Повече обаче не отиде при Трансито Сото. Досещаше се, че тази жена крие опасност за него — опасността да се пристрасти към нея. Изпитваше незадоволено желание, което изгаряше вътрешностите му, усещаше неугасим огън, жажда за Клара, която не успяваше да утоли дори в най-жарките и дълги нощи с нея. Заспиваше изтощен, сърцето му щеше да се пръсне в гърдите, но дори насън съзнаваше, че почиващата до него жена не е там, а в някакво непознато измерение, до което той никога не ще може да се добере. Понякога излизаше от кожата си и яростно разтърсваше Клара, ругаеше я като хамалин, предявяваше й с крясъци най-обидни претенции, докато накрая се разреваваше в скута й и я молеше да му прости за грубостта. Клара го разбираше, но не можеше да му помогне. Извънмерната любов на Естебан Труеба към Клара бе несъмнено най-силното чувство в живота му, по-силно дори от избухливостта и гордостта му. Половин век по-късно той щеше да мисли за нея със същия трепет и желание. В старческото си легло щеше да я зове до свършека на дните си.