С Бланка нещата стояха другояче, защото баща й не се месеше във възпитанието й. Той смяташе, че призванието й е да се омъжи и да блести в общество, където умението да се свързваш с мъртвите би могло да събуди интерес, стига да възприемеш такъв тон, че хората да не вземат нещата много навътре. Твърдеше, че магията, както религията и кухнята, е подчертано женско занимание и може би затова беше способен да изпитва симпатия към трите сестри Мора. Спиритистите от мъжки пол обаче ненавиждаше почти толкова, колкото и свещениците. От своя страна Клара ходеше навсякъде с дъщеря си, залепена за полите й, канеше я на петъчните сеанси и я отгледа в тясна близост с душите на мъртвите, с членовете на тайните братства и с отрепките от артистичния свят, на които служеше за меценат. Както майка й я беше водила едно време със себе си, когато тя, Клара, беше няма, така сега тя, Клара, заредена с подаръци и утеха, водеше Бланка при бедняците.
— Това е за успокоение на съвестта ни, дъще — обясняваше тя на Бланка. — Но на бедните не помага. Не им трябва благотворителност, а справедливост.
Именно по тази точка имаха най-остри разправии с Естебан, който беше на друго мнение по въпроса.
— Справедливост ли? Справедливо било всички да имат по равно? Лентяите и работягите? Глупаците и умните? Дори при животните не е така. Не е въпрос на богати и бедни, а на силни и слаби. Съгласен съм, че всички трябва да имаме еднакви възможности, но тази паплач я кара по пътя на най-лекото съпротивление. Много лесно е да протегнеш ръка за милостиня! Аз залагам на друго — вярвам във възнаграденото усилие. Благодарение на тази философия постигнах всичко, което имам. Никога не съм искал услуга от никого, безчестна постъпка не съм допускал никога и това доказва, че всеки може да върви по този път. Ако не бях се напънал пряко сили, щях да си остана и досега прост писар в нотариалното, загубен нещастник. Затова няма да допусна в дома си болшевишки идеи. Вървете да правите благотворителност в бедняшките квартали, щом толкова искате! Какво пък, не е зле, дори напротив — от полза е за възпитанието на госпожиците. Но мене недейте увещава с глупости от рода на ония, дето ги плещи Педро Трети Гарсия, пред мене тия няма да минат!
Истина беше — Педро Трети Гарсия говореше за справедливост в „Трите Марии“. Той единствен имаше дързостта да предизвиква господаря, въпреки че баща му, Педро Втори Гарсия, го налагаше здравата всеки път, когато го спипаше. Още от най-млади години момчето прескачаше без разрешение до селото да си набавя книги на заем, да чете вестниците и да разговаря с учителя в училището, запален комунист, когото след години щяха да застрелят с един куршум между очите. Вечер пък често се измъкваше до кръчмата в Сан Лукас, където се събираше със синдикалисти, чиято мания беше да оправят света, както си пият бирата, или с огромното мъжище и прекрасен човек отец Хосе Дулсе Мария — испански свещеник с глава, пълна с революционни идеи, заради които бе изпратен от йезуитския орден в тоя затънтен край на света, но и това не го отказа да превръща библейските притчи в социалистически памфлети. В деня, когато разкри, че синът на неговия управител разпространява подривна литература сред селяните му, Естебан Труеба го извика в кабинета си и пред очите на баща му го нашиба здравата с камшика си от змийска кожа.
— Това да ти е за обеца на ухото, сополанко неден! — каза му той, без да повишава тон, но сякаш щеше да го изгори с поглед. — Ако те хвана втори път да додяваш на хората ми, ще те тикна в затвора. В моя имот размирници не ща, тук заповядвам аз и е мое право да държа наоколо си само такива хора, които ми харесват. Ти не ми харесваш, така че мисли му! Търпя те само заради баща ти, защото ми служи вярно от дълги години, но си опичай ума, защото може да свършиш много зле. Махай се!
Педро Трети Гарсия приличаше на баща си — беше мургав, с изрязани, сякаш издялани от камък черти на лицето, с големи тъжни очи и права черна коса, подстригана като четка. Обичаше само двама души — баща си и дъщерята на господаря. Нея обикна от деня, когато двамата заспаха голи под масата в трапезарията в най-ранното си детство. А и Бланка бе постигната от същата фатална участ. Всеки път, когато отиваше да прекара ваканцията на село и пристигаше в „Трите Марии“ сред облак прах, вдигнат от колите, натоварени с натрупаните една връз друга багажерии, усещаше как от нетърпение и вълнение сърцето й бие като африкански тамтам. Тя първа скачаше от колата, първа се затичваше към къщата и винаги заварваше Педро Трети Гарсия на същото място, където се видяха за първи път — стоеше прав на прага, затулен в сянката на вратата, плах и навъсен, бос, с протритите си панталони, взрян със старческите си очи в пътя, за да я види, че пристига. Двамата се затичваха, прегръщаха се, целуваха се, смееха се, цапардосваха се гальовно, търкаляха се по земята, дърпаха си косите и крещяха от радост.