Ваканцията свърши и Труеба се върнаха в столицата, натоварени с буркани сладка, компоти, щайги плодове, сирена, мариновани кокошки и зайци, кошове яйца. Докато нареждаха всичко в колите, които щяха да ги закарат до влака, Бланка и Педро Трети се скриха в хамбара да се сбогуват. За тия три месеца се бяха обикнали с онази изпепеляваща страст, която им размъти главите за цял живот. С времето тази любов стана по-неуязвима и трайна, но още тогава си беше така дълбока и вярна, каквато щеше да бъде и по-късно. Върху камара жито, вдъхвайки уханния прашец на хамбара в златистата разсеяна светлина на утрото, която се процеждаше между дъските, те се целуваха навсякъде, близаха се, хапаха се, смукаха се, ридаха и пиха ведно сълзите си, заклеха се във вярност и се договориха за тайния шифър, с чиято помощ щяха да се свързват през месеците раздяла.
Всички преживели този момент са единодушни, че Ферула се появи някъде към осем часа вечерта. Нищо не бе предизвестило за идването й. Всички я видяха с колосаната й блуза, с връзката ключове на кръста и с кока на стара мома — такава, каквато винаги я бяха виждали из къщата. Влезе през вратата на трапезарията тъкмо когато Естебан се канеше да разреже печеното и веднага я познаха, въпреки че не я бяха виждали от шест години и че изглеждаше много бледа и съвсем състарена. Беше събота и близнаците Хайме и Николас си бяха дошли от интерната да прекарат края на седмицата със семейството си, така че и те седяха на масата. Тяхното свидетелство е много важно — строгият английски колеж ги бе направил неподатливи на магии и спиритизъм, от трикраката маса си нямаха и хабер и затова бяха единствените безпристрастни членове от семейството. Най-напред в трапезарията усетиха внезапен хлад и Клара накара да затворят прозорците — помисли, че е станало течение. После чуха подрънкването на ключовете и почти веднага вратата се отвори и се появи Ферула, мълчалива и с разсеян вид, точно когато през другата, кухненската врата влизаше Бавачката с купата салата. Естебан Труеба замръзна на място от изненада, както беше вдигнал ножа и вилицата, а трите деца извикаха почти в един глас „леля Ферула!“. Бланка успя да стане и понечи да я пресрещне, но Клара, която седеше до нея, протегна ръка и я хвана за лакътя. Всъщност от всички единствено Клара схвана от пръв поглед какво става — не от вчера си имаше вземане-даване със свръхестествени неща, макар че нищо във вида на зълва й не издаваше нейното истинско състояние. Ферула спря на метър от масата, изгледа всички с празни и безразлични очи и после пристъпи към Клара, която се изправи, но не понечи да тръгне към нея, а само затвори очи и задиша развълнувано, сякаш мътеше поредния си пристъп на астма. Ферула се приближи до нея, положи ръце на раменете й и я целуна по челото. В столовата се чуваше само задъханото дишане на Клара и металният звън на ключовете на кръста на Ферула. След като целуна снаха си, тя мина покрай нея и излезе точно оттам, откъдето беше влязла, като притвори леко вратата зад гърба си. В трапезарията остана вцепененото семейство — като в кошмар. Изведнъж Бавачката затрепери толкова силно, че изпусна големите лъжици за салатата, среброто се удари о паркета, издрънча и стресна всички. Клара отвори очи. Продължаваше да диша тежко, по бузите и по врата й се стичаха сълзи и капеха по блузата й.
— Ферула е умряла — обяви тя.
Естебан Труеба изпусна на покривката приборите за разрязване на печеното и изтича от трапезарията. Завика сестра си, не престана да я вика чак докато излезе на улицата, но не откри и следа от нея. В това време Клара накара един прислужник да донесе палтата и когато съпругът й се върна, тя вече обличаше своето и държеше ключовете от автомобила.
— Отиваме при отец Антонио — каза му тя.
През целия път не пророниха нито дума. Естебан караше със свито сърце и търсеше старата църква на отец Антонио из тия бедняшки квартали, където кракът му не бе стъпвал от много години. Свещеникът шиеше копче на протритото си расо, когато те нахълтаха с вестта, че Ферула е умряла.
— Не може да бъде! — възкликна той. — Видях се с нея преди два дена и беше добре и телом, и духом.
— Заведете ни у дома й, отче, моля ви — рече Клара. — Знам защо ви го казвам. Тя е мъртва.
Отец Антонио отстъпи пред настойчивостта на Клара и склони да ги придружи. Поведе Естебан по някакви криви улички, по които едва намериха жилището на Ферула. През тези години самота тя бе живяла в един от ония бедняшки домове, където на младини ходеше да чете молитви пряко волята на обитателите. Наложи се да оставят колата на няколко пресечки оттам, защото улиците все повече се стесняваха. Най-сетне проумяха, че са ги правили не за коли, а за да се минава пеш, най-много на колело. Продължиха пешком, като гледаха да не стъпват в локвите мръсна вода от прелелите канавки и заобикаляха натрупаната на купчини смет, в която като безмълвни сенки ровеха котки. Бедняшката махала представляваше дълъг пасаж с редици порутени къщи от двете му страни — еднотипни, малки и сиромашки циментови постройки с по два прозореца и една врата, боядисани в сиво-кафеникаво, проядени от влагата, с опънати през пасажа телове, на които денем се простираше пране, но в този вечерен час бяха празни и едва забележимо се полюляваха. По средата на уличката имаше една-единствена каменна чешма, от която черпеха вода всички живеещи там семейства. Прохода между къщите осветяваха два самотни фенера. Отец Антонио се обърна към една старица, която стоеше до чешмата и чакаше жалката струйка вода от отворения кран да напълни ведрото и.