— Виждали ли сте госпожица Ферула? — попита я той.
— Трябва да си е вкъщи, отче. Не съм я виждала през последните дни — отвърна старицата.
Отец Антонио посочи някаква къща, и тя унила, мръсна и с олющена мазилка като другите, но все пак единствената, на която от двете страни на вратата висеше по една тенекия с дребни храстчета мушкато — цветето на сиромаха. Свещеникът почука на вратата.
— Влизайте направо! — подвикна старицата откъм чешмата. — Женицата никога не заключва. Там няма нищо за крадене!
Естебан Труеба отвори и повика сестра си, ала не посмя да влезе. Първа прекрачи прага Клара. Вътре беше тъмно и ги пресрещна познатата до болка миризма на лавандула и на лимон. Отец Антонио запали кибритена клечка. Слабият пламък отвори кръг от светлина в полумрака, но преди да успеят да се придвижат навътре или да разберат какво ги заобикаля, клечката угасна.
— Почакайте тук — каза свещеникът. — Аз познавам къщата.
Пристъпи пипнешком напред и след малко запали една свещ. Фигурата му се очерта комично — уродливо, съзряха лицето му, изкривено от зрака на пламъка, който потрепваше на височина по средата между тавана и пода и го осветяваше изотдолу, докато исполинската му сянка танцуваше нескопосно по стените. Клара описа обстойно тази сцена в дневника си, обрисува подробно двете тъмни стаи, чиито стени бяха станали на петна от влагата, малката мръсна баня без течаща вода, кухнята, където имаше само огризки от отдавнашен хляб и буркан с малко чай. Останалата част от жилището на Ферула се стори на Клара сходно с кошмара, започнал, когато зълва й се появи в столовата на голямата къща на ъгъла да се сбогува. Сякаш се намираше в задната стаичка на вехтошарски дюкян или пред реквизита на долнопробна театрална трупа на турне. На заковани по стените пирони висяха старомодни костюми, проскубани пухени шалове, мършави парчета кожи, огърлици от фалшиви скъпоценни камъни, шапки, излезли от мода преди половин век, избелели фусти с протрити дантели, пищни някога рокли с вече изчезнал блясък, неуместни адмиралски кители и епископски епитрахили. Всичко това съжителстваше в гротескно братство, в което гнездеше дълголетен прах. По пода се въргаляха атлазени обувки, чанти за начинаещи актриси от миманса, обшити с мъниста, колани, тиранти и дори една нова-новеничка шпага на кадет. Видя унили перуки, шишенца с мазила и червила, празни бурканчета и какви ли не още безобразно пръснати навсякъде невъзможни неща.
Единствените две обитаеми помещения делеше тясна врата. В другата стая Ферула лежеше в кревата си. Натруфена като австрийска кралица, тя се беше докарала с прояден от молци кадифен костюм, под него — фусти от жълта тафта, а на главата й се мъдреше здраво нахлупена невероятно къдрава перука на оперна певица. При нея нямаше никой, никой не бе разбрал, че бере душа, и пресметнаха, че е мъртва вече цели часове, защото мишките току захапваха краката й и се мъчеха да изгризат пръстите й. Беше великолепна в царствената си мирова скръб и на лицето й бе изписан благ и безметежен израз, какъвто никога не бе имала приживе, по време на вялото си съществуване.
— Обичаше да се облича със стари дрехи, с които се сдобиваше от втора ръка или събираше по бунищата, червеше се и си слагаше тия перуки, но никога не стори зло никому, напротив, до края на дните си се молеше за спасението на душите на грешниците — обясни отец Антонио.
— Оставете ме насаме с нея — твърдо каза Клара.
Двамата мъже излязоха на улицата, където вече започваха да се събират съседите. Клара съблече бялото си вълнено палто, запретна ръкави, пристъпи към зълва си, свали полека перуката й и пред очите й се показа една почти плешива, стара и безпомощна Ферула. Целуна я по челото, както тя я беше целунала няколко часа по-рано в трапезарията на нейния дом, и веднага след това се зае мирно и тихо да изпълни, доколкото може, смъртните обреди. Съблече я, изми я, насапуниса я старателно до последното кътче на тялото й, разтри я с одеколон, напудри я, среса с обич няколкото й рехави косъма, облече я с най-чудатите и елегантни труфила, които намери, сложи й нейната перука на сопрано. Върна й в смъртта ония безкрайни грижи, с които Ферула я бе обграждала приживе. Докато работеше и се бореше с астмата, тя й разказваше за Бланка, която вече беше цяла госпожица, за близнаците, за голямата къща на ъгъла, за село „и да знаеше само как ни липсваш, зълво, колко си ми нужна, за да се оправиш с туй семейство, нали знаеш, че мене не ме бива за къщните работи, момчетата са непоносими, виж, Бланка е прелестно момиче, а пък хортензиите, дето ти засади със собствените си ръце в «Трите Марии», са станали за чудо и приказ, има няколко сини, защото аз сложих медни монети в торната пръст, та да поникнат именно сини, това е тайна на природата, и всеки път, когато ги слагам във вазите, си спомням за тебе, ама си спомням за тебе и когато няма хортензии, спомням си винаги, Ферула, защото, истина ти казвам, откакто ти си отиде от мене, повече никой не ми е давал толкова обич“.