Донагласи я, поговори й, помилва я още малко и после извика мъжа си и отец Антонио, за да се разшета за погребението. В една кутия от бисквити намериха непипнати пликовете с парите, които Естебан бе изпращал всеки месец на сестра си през тия години. Клара ги даде на свещеника, за да ги използва за своите благочестиви дела — беше уверена, че Ферула така или иначе е мислела да ги употреби за същата цел.
Свещеникът остана при покойницата, за да не кощунствуват мишките с нея. Излязоха чак към полунощ. На вратата се бяха струпали съседите от махалата и коментираха новината. Никой не им направи път, та се наложи да разбутат зяпачите и да разпъдят кучетата, които душеха след навалицата. Естебан се отдалечи с едри крачки, беше хванал Клара за лакътя, почти я влачеше и не обръщаше внимание на мръсната вода, която пръскаше безупречните му сиви панталони, ушити от английски шивач. Беснееше вътрешно — дори след смъртта си сестра му бе успяла да му внуши чувство за вина, също както в детството му. Спомни си детските си години, когато тя го ограждаше с тъмните си грижи, оплиташе го в толкова големи дългове на благодарност, че и до края на живота си нямаше да може да ги изплати. Отново го обзе чувството за низост, което често го тормозеше в нейно присъствие, и пак намрази нейния самопожертвователен дух, строгостта й, самообричането й на бедност и непоклатимото й целомъдрие, които той възприемаше като упрек за своята себелюбива, чувствена и жадна за власт природа. Дявол да те вземе, проклетнице! — процеди той, отказвайки обаче да признае, дори най-дълбоко в сърцето си, че и жена му престана да му принадлежи, след като той изгони Ферула от къщата.
— Защо е живяла така, като е била червива с пари? — извика Естебан.
— Защото й е липсвало всичко останало — незлобиво отвърна Клара.
През месеците раздяла Бланка и Педро Трети си разменяха по пощата пламенни послания. Своите той подписваше с женско име и тя ги скриваше веднага щом пристигаха. Бавачката успя да засече едно-две, но не знаеше да чете, а дори и да знаеше, тайният шифър щеше да й попречи да вникне в съдържанието им — за нейно щастие, защото иначе щеше да получи разрив на сърцето. Цяла зима Бланка плете пуловер от шотландска вълна в часовете по трудово обучение в колежа, като се стараеше да докара по памет мерките на момчето. Нощем спеше прегърнала пуловера, вдъхваше мириса на вълната и сънуваше, че в леглото й до нея спи той. От своя страна Педро Трети цяла зима композира на китарата песни, посветени на Бланка, и дълба образа й във всяко парченце дърво, попаднало в ръцете му. Представяше си момичето като невинен ангел — образ, неподвластен на онези бури, които бушуваха в кръвта му и му размекваха костите и от които гласът му надебеляваше и лицето му се окосмяваше. Люшкаше се неспокойно между смутните желания на тялото си, което постепенно ставаше тяло на мъж, и негата на едно чувство, все още обагрено с цветовете на невинните детски игри. И двамата изчакаха с мъчително нетърпение да дойде лятото и накрая, когато то дойде и те отново се срещнаха, главата на Педро Трети не влизаше в оплетения от Бланка пуловер, защото през тези месеци той бе оставил детството зад себе си и бе достигнал пропорциите си на пълнолетен мъж, а нежните песни за цветя и пукнали се зори, които той пък бе съчинил за нея, й прозвучаха смешно, защото вече си беше жена — и по държане, и по потребности.