Така изминаха три години, докато земетресението промени нещата. В края на тази ваканция близнаците се прибраха в столицата преди останалата част от семейството. С тях заминаха Бавачката, градската прислуга и повечето багаж. Момчетата отиваха направо в колежа, а Бавачката и другите прислужници трябваше да сложат в ред голямата къща на ъгъла за пристигането на господарите.
Бланка остана с родителите си на село още няколко дена. Точно тогава Клара взе да сънува кошмари, пак започна да върви като сомнамбул по коридорите и да се буди с викове. Денем ходеше като завеяна и виждаше поличби в поведението на животните — кокошките не били снасяли всеки ден, кравите били наплашени, кучетата виели на умряло, плъховете, паяците и червеите излизали от скривалищата си, птиците били напуснали гнездата си и отлитали на ята, докато пиленцата им пищели от глад по дърветата. Очите й бяха все в тънкия стълб бял дим над вулкана, мъчеше се да прави изводи от промените в цвета на небето. Бланка я подхвана с успокоителни чайове и хладки бани, а Естебан прибягна до старата кутийка хомеопатични хапчета, дано уталожат възбудата й, но кошмарите продължиха.
— Ще се разтрепери земята! — казваше Клара, все по-бледа и нервна.
— Винаги трепери, Клара, за бога! — отвръщаше Естебан.
— Този път ще е различно. Ще има десет хиляди убити.
— Толкова хора няма в цялата страна — закачаше я той.
Бедствието започна в четири часа през нощта. Клара се събуди малко по-рано от апокалиптичен кошмар, в който имаше разкъсани коне, отнесени от морето крави, изпълзяващи изпод камъните хора и зейнали в земята пропасти, в които се сриваха цели къщи. Мъртвешки бледа от ужас, тя стана и изтича до стаята на Бланка. Ала Бланка, както всяка нощ, бе заключила вратата си и се бе измъкнала през прозореца към реката. През тези последни дни преди тя да се върне в града лятната страст на двамата млади бе добила драматичен характер, защото пред мисълта за скорошната нова раздяла те използваха всички възможни моменти, за да се любят до изнемога. Нощите прекарваха на реката, не сещаха студ или умора и се обичаха със силата на отчаянието и едва когато съглеждаха първите лъчи на зората, Бланка се прибираше вкъщи и влизаше през прозореца в стаята си, където стигаше точно навреме, за да чуе как пропяват петлите. Клара дотича до стаята на дъщеря си, понечи да отвори вратата, но тя беше заключена. Почука и като не получи отговор, изтича навън, заобиколи къщата и тогава видя широко отворения прозорец и отъпканите хортензии, посадени от Ферула. Тутакси разбра причината за цвета на сиянието около Бланка, за торбичките под очите й, за отпуснатостта и мълчаливостта й, за сутрешната й сънливост и за следобедните й рисунки с водни бои. Точно в този миг започна земетресението.
Клара усети, че земята се разтресе, и не можа да се задържи на крака. Падна на колене. Керемидите се откъснаха от покрива и се посипаха наоколо с оглушително гърмолене. Видя как кирпичената стена на къщата се разчупи на две, сякаш я бяха разсекли с брадва, земята се разтвори, както тя беше виждала в сънищата си, и пред нея зейна огромна пукнатина, в която се сринаха един след друг курниците, коритата за пране и част от обора. Водният резервоар се кандилна, сгромоляса се и изсипа хиляда литра вода върху оцелелите кокошки, които пърхаха отчаяно. В далечината вулканът бълваше огън и пушек като разгневен дракон. Кучетата се откъснаха от веригите и се разбягаха влудени, конете от несрутената част на обора издуваха ноздри, душеха въздуха, цвилеха от ужас и току се втурваха в необуздан бяг към открито поле, тополите се заклатиха като пияни, няколко се строполиха с оголени коренища и премазаха гнездата на врабците. А най-страшното беше оня рев, излязъл от вдън земя, онова изпъхтяване на великан, което отекна задълго и изпълни въздуха с ужас. Клара викаше Бланка и се опитваше да се добере до къщата, но предсмъртните хрипове на земята й попречиха. Видя как селяните наизлязоха уплашени от къщите си, призоваваха небето на помощ, прегръщаха се един друг, дърпаха децата, ритаха кучетата, блъскаха старците И се мъчеха да спасят жалките си партакеши сред грохота на тухли и керемиди, които изригваха от самите недра на земята като безкрайно гъргорене, сякаш бе настъпил свършекът на света.
В същия миг, когато Естебан Труеба се появи на прага, къщата се разцепи като яйчена черупка, срина се в облак прах и го смаза под планина отломки. Клара допълзя дотам, вика го, крещя, ала никой не й отвърна.