Първият трус трая почти минута и бе най-силният от всички зарегистрирани дотогава в тази страна на природни бедствия. Изтръшка на земята кажи-речи де що имаше, а каквото не успя, бе повалено от броеницата по-слаби трусове, която продължи да раздрусва света, докато съмна. В „Трите Марии“ изчакаха да изгрее слънцето, за да преброят умрелите и да изровят погребаните под развалините, които още стенеха. Сред тях беше и Естебан Труеба, всички знаеха къде е, ала никой не хранеше надежда, че ще го извадят жив. Четирима мъже под командването на Педро Втори се заловиха да разриват могилата от прахоляк, цигли и кирпич, която го покриваше. Клара бе изоставила ангелската си разсеяност и помагаше с мъжка сила да разчистват камъните.
— Трябва да го извадим! Жив е и ни чува! — твърдеше Клара и това ги насърчаваше да продължат.
С първите слънчеви лъчи довтасаха Бланка и Педро Трети, здрави и читави. Клара се нахвърли върху дъщеря си и й удари няколко плесници, но после я прегърна разплакана от облекчение, че я вижда невредима и че е до нея.
— Баща ти е там! — посочи Клара.
Двамата млади се хванаха заедно с другите и след час, когато слънцето вече бе изгряло над тоя тъжовен свят, извадиха господаря от гроба му. Счупените му кости не можеха да се преброят, но беше жив и с отворени очи.
— Трябва да го закараме в селото да го видят лекарите — каза Педро Втори.
Тъкмо се препираха как да го пренесат, без костите му да изскочат отвсякъде като от съдран чувал, когато дойде Педро Гарсия Стария, който благодарение на своята слепота и старост бе понесъл земетресението, без да изгуби ума и дума. Клекна до ранения и много внимателно запреглежда цялото му тяло, опипва го с ръцете си, гледа го с отколешните си пръсти, докато не остави неотчетена нито една пролука и не пропусна нито едно счупване.
— Ако го размърдате, ще умре — отсъди той.
Естебан Труеба беше в съзнание, та го чу съвсем ясно, спомни си за нашествието на мравките и реши, че старецът е единствената му надежда.
— Оставете го, той си знае работата — смотолеви раненият.
Педро Гарсия накара да изнесат едно одеяло, синът му и внукът му преместиха господаря върху него, вдигнаха го внимателно и го положиха на импровизирана маса, скована набързо и поставена насред мястото, което по-рано беше дворът, а сега представляваше просто малка полянка в тоя кошмар от парчетии, трупове на животни, плачове на деца, вой на кучета и молитви на жени. От развалините измъкнаха оцелял по чудо мях с вино, което Педро Гарсия разпредели на три части — с едната изми тялото на ранения, втората му даде да изпие, а третата изцока сам на бавни глътки и после започна да намества костите една по една, търпеливо и спокойно. Тук изтегляше, там нагласяше, слагаше всяка на мястото й, шинираше, като ги увиваше в ивици от чаршафи, за да ги обездвижи, баеше молитви за светци лечители, зовеше на помощ сполуката и Дева Мария и понасяше стоически виковете и ругатните на Естебан Труеба, които изобщо не действаха върху блажения му израз на слепец. Пипнешком той му възстанови тялото толкова изкусно, че лекарите, които го прегледаха по-късно, не можеха да повярват, че е възможно такова нещо.
— Аз дори не бих се опитал — призна доктор Куевас, когато научи.
Опустошенията, причинени от земетресението, потопиха страната в продължителен траур. Земята се разтресе и изпосъбори всичко, но това сякаш й беше малко, та морето се отдръпна няколко мили навътре и после се върна в една-единствена огромна вълна, която запокити кораби върху хълмовете, много далеч от брега, отнесе чифлици, пътища и животни и потопи няколко острова на юг на повече от метър под равнището на водата. Едни сгради рухнаха като ранени динозаври, други се разпаднаха като замъци от карти, убитите се брояха с хиляди и не остана семейство да не жали за някого. Солената морска вода съсипа посевите, пожарите превърнаха в пепелища цели градски райони и селища и накрая, сякаш другите беди бяха малко, лавата заля и пепелта засипа селата в близост до вулканите. Ужасени от мисълта, че бедствието може да се повтори, хората престанаха да спят по къщите си, опъваха надве-натри палатки на незастроени места, спяха по площади и улици. Наложи се войниците да се нагърбят да сложат край на безредието. Те разстрелваха без съд и присъда, на място, когото хванеха да краде — докато най-набожните хора пълнеха църквите и молеха всевишния да усмири гнева си и да им даде прошка за греховете, крадците се въртяха из развалините и де що видеха да се показва ухо с обеца или пръст с халка, му теглеха ножа и го отмъкваха, без да ги е грижа дали жертвата е мъртва или само затисната под отломките. Развилняха се микроби и бацили и причиниха разни епидемии и мор из цялата страна. Прекалено зает с нова война, останалият свят почти не разбра, че в този далечен кът от планетата природата бе полудяла. Все пак дойдоха пратки лекарства, одеяла, храни и строителни материали. Те потънаха из тайнствените ходници на държавната администрация, та цели години по-късно човек още можеше да си купи — по цени на фини деликатеси в най-скъпите магазини — консервите готвено от Щатите и млякото на прах от Европа.