VI
Отмъщението
Година и половина след земетресението „Трите Марии“ отново бе станал предишният образцов чифлик. Вдигната бе голямата господарска къща — досущ като предишната, само че по-солидна и с инсталация за топла вода в баните. Водата беше като рядко какао, понякога от крана изскачаха и попови лъжички, но пък бликаше на весела и силна струя. Немската помпа беше истинско чудо. Аз сновях навсякъде, като се подпирах само на дебел бастун — същия, с който си служа сега. Внучката ми разправя, че съм го бил използвал не защото куцам, а за да придавам повече тежест на думите си, размахвайки го като всеубеждаващ аргумент. От дългото боледуване ми се разнебити организмът и характерът ми се влоши. Признавам, че накрая дори и Клара не смогваше да ме умири, когато избухвах. Друг би останал завинаги инвалид след такава злополука, но на мене ми помогна силата на отчаянието. Мислех за майка си, как се разлагаше приживе в инвалидната си количка, и това ме подтикваше да се изправям на крака и да се мъча да ходя, макар че без ругатни и псувни не минаваше. Хората май се страхуваха от мене. Дори самата Клара, която никога не се беше притеснявала особено от проклетията ми, отчасти защото аз гледах да не си я изкарвам на нея, сега се боеше. Направо се вбесявах, че се плаши от мене.
Лека-полека Клара започна да се променя. От умората ли, от що ли — забелязах, че се отчуждава от мене. Нямаше я предишната й привързаност, болките ми не предизвикваха у нея съчувствие, а досада, гледах, че ме избягва. Смея да кажа дори, че през този период май й беше по-приятно да дои кравите с Педро Втори, отколкото да ми прави компания в дневната. Колкото повече странеше Клара, толкова по ми липсваше нейната любов. Физически тя ме привличаше не по-малко, отколкото при сватбата ни, исках да я притежавам напълно, до последната й мисъл, но тази прозрачна жена минаваше покрай мене като полъх и дори да я хванех за двете ръце и да я сграбчех грубо в прегръдките си, тя все ми се изплъзваше. Отсъстваше душевно. Когато почна да се страхува от мене, животът ни стана ад. През деня всеки бе погълнат от заниманията си. И двамата имахме много работа. Виждахме се само на вечеря и все аз водех разговора, защото тя сякаш витаеше в облаците. Почти не си отваряше устата, нямаше го вече ведрия й и дързък смях — първото, което бях харесал у нея. Вече не отмяташе глава назад и не се смееше с всичките си зъби. Едва-едва се усмихваше. Казах си, че отчуждението й се дължи на възрастта и на моята злополука, че й е дотегнало от семейния живот — така става с всички семейства, пък и аз не бях галантен любовник, от ония, дето подаряват цветя за щяло и нещяло и сипят комплименти. Въпреки всичко опитах се да се доближа до нея. Как ли не опитвах, боже мой! Намъквах се в стаята й, когато тя се занимаваше със своите тетрадки — дневници или с трикраката маса. Помъчих се да споделя дори и тези страни от съществуването й, но тя не обичаше да си пъхат носа в тетрадките й и от моето присъствие й секваше вдъхновението, когато разговаряше със своите духове, та трябваше да се откажа. Исках да установя добри отношения с Бланка, но и там ударих на камък. Дъщеря ми от малка си беше чудата, никога не стана гальовното и добро момиче, каквото ми се щеше да бъде. Всъщност приличаше на онова животно, което зоолозите наричат броненосец. Откакто я помня, все странеше от мене и не й се наложи да преодолява едипов комплекс към баща си просто защото никога не беше имала такъв. Но вече си беше истинска госпожица, изглеждаше умна и зряла за възрастта си и много привързана към майка си. Наумих си, че мога да я привлека за съюзница, опитвах се да я спечеля, правех й подаръци, мъчех се да бъда духовит с нея, но тя все ме избягваше. Сега, когато съм вече много стар и мога да говоря за това, без да побеснявам от яд, си мисля, че за всичко беше виновна любовта й към Педро Трети Гарсия. Бланка беше неподкупна. Никога не искаше нищо, мълчеше повече и от майка си и накарвах ли я да ме целуне за добър ден или за лека нощ, ме целуваше толкова неохотно, че ме заболяваше като от плесница. „Всичко ще се промени, когато се приберем в столицата и заживеем цивилизовано“, казвах аз тогава, но и Клара, и Бланка не проявяваха и най-малко желание да напуснат „Трите Марии“. Напротив, колкото пъти отворех дума за връщане, Бланка отговаряше, че животът на село й бил възвърнал здравето, но че все още не се чувствала достатъчно закрепнала, а Клара ми напомняше, че на село има да се върши още много, че не си струва да докарваме нещата до половина и после да ги зарежем. Жена ми изобщо не усещаше липсата на комфорта и на удобствата, сред които бе свикнала да живее, и когато един ден в „Трите Марии“ пристигна пратката мебели и домашни потреби, които бях поръчал, за да я изненадам, тя каза само, че всичко било много хубаво. Трябваше аз самият да се разпоредя къде да се поставят нещата — тя не прояви никакъв видим интерес. Новата къща потъна в разкош, какъвто не бе познавала никога, дори в бляскавите дни, преди баща ми да я съсипе. Пристигнаха масивни мебели ръчна изработка от светъл дъб и от орех, в колониален стил, тежки вълнени килими, полилеи от желязо и кована мед. Поръчал бях в столицата рисуван на ръка пълен сервиз за хранене от английски порцелан, достоен за посолство, кристални чаши, четири сандъка, натъпкани с предмети за вътрешна украса, фино тъкани чаршафи и покривки, комплект плочи класическа и лека музика със съответния модерен грамофон. Всяка жена би се прехласнала от всичко това и би си намерила занимание за цели месеци, за да си подреди къщата, само не Клара — тия неща не й въздействаха. Грижите й за дома се сведоха до това, че обучи една-две готвачки и подготви няколко момичета, дъщери на селяни от чифлика, за да прислужват вкъщи, и щом й се махнаха от главата тенджерите и метлата, намереше ли време, тутакси се залавяше отново с дневниците и с гадателските си карти. По-голямата част от деня прекарваше в шивашката работилница, в лечебницата и в училището. Аз я оставях на мира, защото тия занимания й запълваха живота. Беше милостива и отзивчива жена, петимна да ощастливи всички, които я заобикаляха, всички освен мене. След земетръса построихме отново смесения магазин и за да й мине меракът, отмених системата с розовите хартийки и започнах да плащам на хората в банкноти, защото Клара казваше, че така можели да правят покупки в селото и да спестяват. Не беше вярно. Само дето сега мъжете се запиляваха да пиянстват в кръчмата в Сан Лукас, а жените и децата теглеха повече от преди. За тия неща много се карахме. Селяните бяха в основата на всички наши препирни. Е, не на всички. Спорехме и за световната война. Аз следях настъплението на нацистките войски на една карта, която бях закачил на стената в дневната, докато Клара плетеше чорапи за войниците от другата коалиция. Бланка се хващаше за главата и не проумяваше как можем да се интересуваме толкова от една война, която изобщо не ни засягаше и се водеше отвъд океана. Нищо чудно да сме имали недоразумения и по други поводи. Всъщност рядко, съвсем рядко се спогаждахме за нещо. Не мисля, че за всичко беше виновна моята проклетия — аз бях добър съпруг, не оня развейпрах от ергенлъка. Друга жена нямаше в живота ми. И още няма.