Само той си даде сметка, че се смалява. Забеляза това по дрехите. Халтавееха му по шевовете, това още не беше голяма беда, но му бяха станали дълги и в крачолите на панталоните, и в ръкавите. Помоли Бланка да му ги преправи на шевната машина, уж че бил отслабнал, но се питаше загрижено дали пък Педро Гарсия не му е наместил костите наопаки, та затуй сега се свива. С никого не сподели безпокойството си, както и никога не отвори дума за болките си — от гордост.
Точно тогава беше в ход подготовката за президентските избори. На една вечеря на политици — консерватори в селото Естебан Труеба се запозна с граф Жан дьо Сатини. Той носеше обувки от шевро и сака от суров лен, не се потеше като останалите смъртни и ухаеше на английски одеколон, винаги беше с тен — поради навика под най-силното обедно слънце да вкарва с пръчка една топка през малък обръч — и като говореше, провлачваше последните срички на думите и заваляше двойните „р“. Естебан не познаваше друг мъж, който да си маже ноктите с лъщящ лак и да си капе в очите течност за блясък на погледа. Имаше визитни картички с родовия си герб и спазваше всички познати правила на етикецията и някои други, измислени от самия него, като например ангинарите да се ядат с щипци, което предизвикваше всеобщо изумление. Мъжете му се подиграваха зад гърба, ала скоро пролича, че се мъчат да му подражават — и в елегантното облекло, и в обувките от шевро, и във външното безстрастие, и в цивилизованите обноски. Графската му титла го поставяше на равнище, по-високо от това на другите преселници, дошли от Централна Европа, за да избягат от епидемиите и бедствията през миналия век, от Испания, за да се избавят от войната, от Близкия изток — за да си опитат късмета с турския или с арменския си алъш-вериш, от Азия — за да се помъчат да пробият с японска кухня и с китайски джунджурии или обратно. За граф Дьо Сатини не беше необходимо да работи, за да осигурява препитанието си, както разгласи пред всички. На сделката с чинчилите гледаше просто като на развлечение.
Естебан Труеба бе виждал как чинчилите мародерствуват из неговия имот. Застрелваше ги с пушката си, за да не ядат посевите му, ала никога и през ум не му беше минавало, че тия нищо и никакви гризачи могат да се превръщат в дамски палта. Жан дьо Сатини търсеше съдружник, който да осигури капитала, работната ръка, развъдниците и застраховките — срещу петдесет на сто от печалбите. Естебан Труеба не гледаше с добро око на авантюрите в никоя област на живота, но френският граф излъчваше крилато обаяние и беше надарен с остроумие, на които той трудно можеше да устои. Много безсънни нощи Труеба си блъска главата над предложението за чинчилите и прави сметки. Междувременно господин Сатини се подвизаваше в „Трите Марии“ като почетен гост. Играеше с топчицата си под най-големия пек, пиеше неимоверни количества сок от диня без захар и се навърташе дискретно около керамичните фигурки на Бланка. Дори предложи да съдействува на момичето, за да изнася творбите в други страни, където имало сигурен пазар за произведенията на индианските художествени занаяти. Бланка се помъчи да разсее заблуждението му — обясни му, че в нея няма нищо индианско, в творбите й — също, но езиковата бариера му попречи да схване гледището й. Графът бе истинска социална и светска придобивка за семейство Труеба, защото от момента, когато се нанесе да живее у тях, заваляха покани да гостуват в околните чифлици, да присъстват на събранията с политическите първенци на селото и на всички културни и обществени събития в областта. Всички се натискаха да се въртят край французина с надежда, че все нещо от неговата изисканост ще се предаде и на тях. Съзреше ли го, де що имаше девица въздишаше по него, а майките бленуваха да им стане зет и си оспорваха честта коя по-първа да го покани на гости. Мъжете завиждаха на Естебан Труеба, че точно на него се е паднал късметът да бъде избран за сделката с чинчилите. Единствено Клара не се заслепи от чаровете на французина и не се прехласна, като го видя как бели портокал с нож и вилица, без да го докосва с пръсти, а накрая оставя корите във формата на цвете, или от умението му да цитира френските поети и философи на родния им език. Колкото пъти го видеше, все й се налагаше да го пита как му беше името и изпадаше в смут, когато го срещнеше, запътил се по копринен халат към банята на собствения й дом. Виж, на Бланка й беше приятно с него и се радваше, че й се удава възможност да се показва в най-хубавите си тоалети, да си прави грижливо прическата и да нарежда масата с английския сервиз и със сребърните свещници.