— На, на, видя ли, че имам право? — казваше най-накрая Николас на брат си.
— Добре де, прав си — съгласяваше се Хайме, чиято праволинейност му пречеше да се впуска в нечестни спорове за тоя, дето духа.
— Ах, колко ми е драго! — възкликваше Николас. — А сега пък ще ти докажа, че правият си ти и че аз съм сгрешил. Ще ти кажа с какви доводи трябваше да ми излезеш, ако ти сечеше главата.
Хайме губеше търпение и налиташе да го бие, но веднага се разкайваше, защото беше много по-силен от брат си и самото му съзнание за физическата им неравностойност го караше да се чувства виновен. В колежа Николас остроумничеше, за да дразни другите, но щом работата се запечеше и стигнеше до бой, викаше брат си да го защити, а той го подкокоросваше изотзад. Хайме свикна да опира пешкира вместо Николас и стигна дотам, че намираше за естествено да бъде наказван заради него, да му пише домашните и да му прикрива лъжите. Главният интерес на Николас през този период от младостта му, освен жените, бе да развие у себе си умението на Клара да гадае бъдещето. Купуваше книги за тайни братства и общества, за хороскопи и за всичко, което би могло да бие на свръхестествено. Тази година си науми да развенчава чудеса, купи си „Животоописания на светците“, популярно издание, и цяло лято си блъска главата да измисля дилетантски обяснения на най-невероятните подвизи на духовното поприще. Майка му току го подкачаше:
— Ти не можеш да схванеш как работи телефонът, сине — казваше Клара, — как искаш да проумееш чудесата?
Николас вече няколко години проявяваше интерес към свръхестественото. Щом получеше разрешение да прекара края на седмицата вън от интерната, се замъкваше на гости у трите сестри Мора в старата им мелница, за да учи окултни науки. Ала скоро пролича, че няма никакво вродено предразположение към ясновидство или телепортиране, така че трябваше да се задоволи с механиката на астроложките и гадателските карти и с китайските клечици. И нали всяка крушка си има опашка, у Мора се запозна с една красива девойка на име Аманда, малко по-голяма от него, която го посвети в медитацията на йогите и в иглотерапията — науки, с които Николас започна да лекува хрема и други по-безобидни заболявания — във всеки случай по-успешно, отколкото брат му със средствата на традиционната медицина след седемгодишно следване. Но всичко туй стана много по-късно. Това лято Николас беше на двайсет и една години и скучаеше на село. Брат му го следеше изкъсо, за да не закача момичетата, защото той, Хайме, се беше самоназначил за блюстител на целомъдрието на девиците в „Трите Марии“. Въпреки това обаче Николас все някак си опичаше работата и смогна да съблазни почти всички моми от околността, като приложи никога невиждани дотогава по тия места ухажорски похвати. Останалата част от времето си посвещаваше на изследване на чудеса, мъчеше се да научи какви номера прави майка му, за да мести солницата със силата на ума си, и пишеше пламенни стихове на Аманда. Тя му ги връщаше по пощата, поправени правописно и стилово, ала това не успя да обезсърчи младежа.
Педро Гарсия Стария умря малко преди президентските избори. Страната изнемогваше от политическите кампании, „влаковете на победата“ шареха от север на юг и возеха кандидатите, които надничаха и махаха от последния вагон, заобиколени от свитата си сподвижници. Всички поздравяваха по един и същи начин, обещаваха едни и същи неща, развяваха знамена и вдигаха с духовите си музики и високоговорителите си страшна врява, която смущаваше покоя на пейзажа и втрещяваше добитъка. Старецът бе живял толкова дълго, че вече беше само купчина кристални костици, покрити с жълта кожица. Лицето му — дантела от бръчки. Като ходеше, дрънчеше и тракаше като кастанети, нямаше зъби и можеше да се храни само с бебешка каша; освен дето не виждаше, беше и оглушал, но никога не го напусна усетът да разпознава нещата и да помни миналото и непосредствено предстоящото. Умря надвечер, на плетения си стол. Обичаше да присяда на прага на къщурката си и там да усеща как гасне следобедът — отгатваше свечеряването по едва уловимото захладяване, по звуците в двора, по шетнята в кухните, по мълчанието на кокошките. Там го завари смъртта. В краката му се мотаеше правнукът му Естебан Гарсия, той вече бе станал към десетгодишен и тъкмо се мъчеше да прободе с гвоздей очите на едно пиле. Беше дете на Естебан Гарсия — единствения незаконен син на господаря, който носеше неговото име. Е, не и презимето му, Труеба. Чий син е и защо е кръстен така — това не си спомняше никой. Знаеше само той, защото баба му Панча Гарсия, преди да умре, успя да му отрови детството с натякванията си, че ако баща му се е бил родил на мястото на Бланка, Хайме и Николас, е щял да наследи „Трите Марии“ и е можел да се издигне и до президент на републиката, стига да бил поискал. По тия краища, осеяни с незаконни деца и с други, законни, които не познаваха бащите си, Естебан Гарсия бе може би единственият закърмен и израсъл с омраза към презимето си. Цял живот бе измъчван от ненавист към господаря, към прелъстената си баба, към баща си копелето и към собствената си неумолима съдба на селяндур. Естебан Труеба не го отличаваше сред останалите момчетии в чифлика си, той беше просто едно от сюрията хлапета, които пееха националния химн в училището и се редяха на опашка по Коледа, за да си получат подаръка. Труеба не помнеше нито Панча Гарсия, нито че от нея му се беше родил син, а изобщо и не подозираше за съществуването на този начумерен и прикрит внук, който го мразеше, но го наблюдаваше отдалеч, следеше жестовете и се вслушваше в гласа му, за да се мъчи да му подражава. Нощем детето будуваше и си представяше какви ли не ужасни болести или злополуки, които изтребват до крак господаря и всичките му деца, за да може той да наследи имота. И тогава превръщаше „Трите Марии“ в свое царство. Лелея тези блянове цял живот, дори след като осъзна, че никога не ще получи нищо по наследствена линия. Никога не прости на Труеба за нерадостното съществуване, на което го беше обрекъл, и чувството за кръвна обида не го напусна дори в дните, когато се изкачи до високи върхове в стълбицата на властта и държеше цялото семейство в ръцете си.