Естебан обаче беше уверен, че няма защо да се страхуват от Жан, понеже намеренията му били почтени. Виж, трябвало да се пазят от злите езици, които можели да охулят дъщеря им. Полските излети заздравиха приятелството на Жан и Бланка. Двамата си допадаха. Обичаха да излизат на коне, като попревали сутринта. Вземаха кошничка със закуска и няколко чанти от брезент и кожа с фотографските такъми на Жан. Всеки път, когато спираха за почивка, графът не пропускаше случая да накара Бланка да застане срещу слънцето и я фотографираше на фона на околния пейзаж. Нищо, че тя се противеше по малко, защото се чувстваше някак смешна. Чувството й се оправдаваше, когато виждаше проявените снимки, на които се мъдреше с несвойствена за нея усмивка, във вдървена поза и със злочест израз. Жан го отдаваше на неспособността й да застава непринудено, а тя — на това, че той я карал да заема някаква изкълчена поза и да си спира дъха за цели секунди, докато се запечатала плаката. Обикновено избираха сенчесто място под дърветата, постилаха одеяло на тревата и се настаняваха удобно, като за дълга, неколкочасова почивка. Говореха за Европа, за книги, за семейните истории на Бланка или за пътешествията на Жан. Тя му подари книга от Поета и той така се прехласна, че научи наизуст дълги откъси и можеше да рецитира стиховете без запъване. Казваше, че това е върхът на световната поезия и че дори на френски, езика на изкуствата, не е сътворено нищо подобно. За чувствата си те не говореха. Жан се държеше мило, но не умоляващо или натрапчиво, а по-скоро приятелски и закачливо. Ако й целуваше ръка за сбогом, той й отправяше толкова ученически поглед, че от жеста изчезваше всичката романтичност. Ако превъзнасяше някоя нейна рокля, кулинарна изява или фигурка от Рождеството, в тона му се долавяше иронична отсенка, заради която хвалебствието му можеше да се тълкува по няколко начина. Ако й береше цветя или пък й помагаше да слезе от коня, правеше го толкова непринудено, че галантността му се превръщаше в приятелски израз на внимание. Все пак, за да не си помисли той нещо, при всеки удобен случай Бланка му даваше да разбере, че за нищо на света не би се омъжила за него. Жан дьо Сатини се усмихваше със сияйната си усмивка на съблазнител, без да отвръща нищо, и Бланка нямаше как да не забележи, че той лови око далеч повече, отколкото Педро Трети.
Бланка не знаеше, че Жан я следи. Беше я виждал неведнъж да скача през прозореца, предрешена като мъж. Проследяваше я донякъде, но скоро й обръщаше гръб — страхуваше се да не го сгащят кучетата в тъмното. Но по посоката, в която се отправяше Бланка, той бе успял да установи, че тя винаги ходи към реката.
Междувременно Труеба продължаваше да умува по въпроса за чинчилите. За проба склони да зареди една клетка с няколко двойки от тези гризачи — нещо като подобие в малък мащаб на едрото образцово промишлено предприятие. Тогава за първи път видяха Жан дьо Сатини да работи със запретнати ръкави. Чинчилите обаче се заразиха от някаква болест, която ходела само по плъховете, и за по-малко от две седмици измряха до една. Дори не успяха да ощавят кожите, защото козината им изгуби всякаква лъскавина и се скубеше като перушина на птица, накисната във вряла вода. Жан гледаше с ужас тези проскубани трупове с изпънати крака и изцъклени очи, които сриваха със земята надеждите му да убеди Естебан Труеба. При вида на този мор Труеба изгуби всякакъв ентусиазъм към кожухарството.
— Ако тая болест беше изтръшкала образцовото промишлено предприятие, сега щях да съм напълно разорен — заключи той.
За графа тия няколко месеца бяха пропиляно време и епидемията по чинчилите дойде, и отлъчванията на Бланка продължиха. Взе да му омръзва да тъпче на едно място и вече мислеше, че Бланка никога няма да удостои с внимание неговата обаятелност. Разбра, че вече няма за кога да се осъществи идеята му за развъдника на гризачи, и реши, че ще е по-добре да ускори нещата, преди някой друг, по-отракан, да отмъкне наследницата. Освен всичко Бланка започваше да му харесва сега, когато се беше поналяла и беше станала някак отпусната, което смекчаваше обноските й на селянка. Предпочиташе кротките и добре закръглени жени и като си представяше Бланка, изтегнала се върху възглавнички с взор, вперен в небето в ленивите подиробедни часове, си спомняше за майка си. Понякога това направо го трогваше. Жан се научи да отгатва по някои дребни подробности, неуловими за останалите, кога Бланка се гласи да направи нощен излет до реката. В тия случаи девойката не вечеряше, като си измисляше, че я боляла главата, рано казваше „лека нощ“ и в зениците й имаше странен блясък, а в жестовете й — нетърпение и копнеж, които той добре познаваше. Една вечер реши да я проследи докрай, та това положение, което заплашваше да се проточи кой знае докога, да свърши веднъж завинаги. Беше уверен, че Бланка има любовник, но не допускаше да е нещо много сериозно. Лично Жан дьо Сатини изобщо не държеше на девствеността и не се бе и замислял по този въпрос, когато реши да я поиска за жена. Други неща у нея го интересуваха, а те нямаше да се съсипят заради някакво си моментно удоволствие върху крайречното ложе.