— Вие ме чакайте тука, господине — заповяда той на французина, който и без това никак не държеше да го придружи.
Естебан Труеба изтича до конюшнята и яхна коня си, без да го оседлава. Направо фучеше от яд, зарасналите му кости роптаеха срещу натоварването, сърцето му галопираше в гърдите. „Ще ги убия и двамата“, разпенено повтаряше той като навита пружина. Препусна в указаната му от французина посока, но не му се наложи да стига чак до реката — на половината път пред очите му се изпречи Бланка. Тя се връщаше към къщи тананикайки си, разчорлена, с изпоцапани дрехи и с щастливия вид на човек, който няма за какво да се сърди на живота. Като съзря дъщеря си, Естебан Труеба не успя да обуздае злия си нрав, вдигна камшика, връхлетя я с коня и я заудря безмилостно. Бичът плющя ли, плющя по тялото й, докато девойката се свлече, просна се в калта и застина. Баща й скочи от коня, заразтърсва я, докато я върна в съзнание, и й закрещя всички познати ругатни и някои други, които освирепялото му съзнание роди в момента.
— Кой е! Кажи ми името му или ще те убия! — закани й се той.
— Никога няма да ти го кажа — изхлипа тя.
Естебан Труеба проумя, че по този начин няма да изкопчи нищо от дъщеря си, наследила собственото му вироглавие. Разбра, че се е изсилил в наказанието — както винаги. Качи я на коня и се прибраха вкъщи. По инстинкт ли, поради врявата на кучетата ли — Клара и прислужниците разбраха, че е станало нещо, и бяха излезли на вратата, а в цялата къща светеше. Само от графа нямаше и помен — той използва суматохата, събра си куфарите, впрегна конете в колата и тихомълком пое към хотела в селото.
— Господи, какво си направил, Естебан! — извика Клара, като видя дъщеря си цялата в кал и кръв.
Клара и Педро Втори Гарсия отнесоха Бланка на ръце на леглото й. Управителят беше пребледнял като вар, но не каза нито дума. Клара изми дъщеря си, сложи й студени компреси на синините и я милва, докато успя да я успокои. Щом видя, че момичето го унася на сън, тя отиде да се разправя с мъжа си, който се беше затворил в кабинета си и там крачеше бесен напред-назад, псуваше, тимареше стените с камшика и риташе мебелите. Щом му се изпречи пред очите, Естебан изля целия си яд на нея, обвини я, че е допуснала Бланка да израсне без морал, без религия, без принципи, като разпътна безбожница, дори нещо по-лошо — без класово чувство, защото ако го беше вършила с някой от тяхната среда, пак иди-дойди, но не и с един селяк, развинтен мозък, чукундур, развейпрах, дето и на малкия й пръст не може се закачи.
— Трябваше да го убия, когато му се заканих! Да се въргаля със собствената ми дъщеря! Кълна се, че ще го намеря, ако ще да се скрие вдън земя, и като го хвана, ще го скопя, ще му отрежа срамотиите, пък ако ще това да е последното нещо, което ще свърша, докато съм жив. Кълна се в майка си, че ще се разкайва, задето се е пръкнал!
— Каквото е направил Педро Трети Гарсия, си го правил и ти — каза Клара, когато успя да го прекъсне. — И ти си лягал с неомъжени жени, които не са от твоята черга. Разликата е, че той го е правил от любов. И Бланка също.
Труеба се стъписа от изненада и само я изгледа. За миг гневът му сякаш се разду като спукан балон, почувствува се измамен. Ала тутакси вълна от кръв нахлу в главата му. Не успя да се овладее, замахна, стовари юмрук в лицето на жена си и я запрати в стената. Клара се строполи, без дори да гъкне. Чак тогава Естебан сякаш се опомни, коленичи разплакан до нея, засмотолеви извинения и обяснения, занарича я с галените имена, които пазеше само за моменти на интимност, и така и не проумяваше как е могъл да вдигне ръка на нея, единственото същество, което наистина значеше нещо за него, на нея, която никога, дори в най-лошите мигове на съвместния им живот, не беше престанал да уважава. Взе я на ръце, положи я благоговейно в едно кресло, помъчи се да я накара да пийне малко вода. Най-сетне Клара отвори очи. От носа й течеше кръв. Отвори уста, изплю няколко зъба, те паднаха на пода, тънка струйка кървава слюнка потече по брадичката й и по врата.
Щом успя да се приповдигне, Клара блъсна Естебан, отстрани го, застана как да е на крака и излезе от кабинета, като се стараеше да върви изправена. Отвън до вратата стоеше Педро Втори Гарсия. В момента, когато тя залитна, той успя да я прихване. Щом Клара го усети до себе си, силите я напуснаха. Тя опря подутото си лице о гърдите на този мъж, който бе стоял до нея в най-трудните моменти от живота й, и зарида. Ризата на Педро Втори Гарсия се обагри с кръв.