Стигна до ъгъла на къщата (къщата!) и погледна назад в мрака, в езерото.
Нямаше чувството, че е наблюдаван, не точно, беше нещо по-различно. Сякаш цялата тъмнина представляваше едно нямо око, насочено към него, което можеше единствено да следи действията на малкото момче при къщата, без да може да се пресегне към него и да го спре.
Не беше наблюдаван. Но го виждаха.
Джеймс зави, освети пътя пред себе си и видя друг прозорец. Преден прозорец. Нещо просто, което всеки може да види, ако си паркира колата пред която и да е къща.
Гърдите му се стегнаха, главата му започна да тупти, но въпреки това продължи покрай градина от водорасли под перваза на прозореца. Тинята ставаше по-мека, затова насочи фенерчето в краката си. Сенките на танцуващите водорасли приличаха на пръсти, които се свиваха и се протягаха.
Джеймс стъпи върху нещо много по-твърдо от тинестото дъно на езерото.
Едно-единствено каменно стъпало. Може би имаше още, но те вероятно бяха заровени.
Вдигна поглед.
Пред него бе предната врата на къщата.
Момчето ахна, ако подобно нещо беше възможно да се случи под водата, и балончето, което излезе от гърлото му, вероятно бе последната му глътка въздух.
Не беше цяла предна врата. Само половината ѝ, лявата половина, която все още се държеше на пантите си и се полюшваше на невидимите вълни, на тласъците, които Амелия не можеше да усети горе. Нямаше дясна половина и Джеймс си помисли, че дървото умишлено е заместено от мрак.
Ела, като че ли нашепваше вратата, а лявата ѝ част се полюшваше. Влез.
Момчето помръдна с намерението да се възползва от поканата.
Но се спря.
Имаше нужда от въздух. Имаше нужда от въздух сега.
Използва мъхнатото хлъзгаво стъпало като трамплин, сви колене и се изстреля нагоре.
Докато пореше водата, получи ужасното видение, че умира по пътя към върха — щеше да се превърне в труп, който да изплува на повърхността, а Амелия щеше да се разпищи, когато разлагащото му се тяло се появеше на половин метър от зеленото кану.
Джеймс затвори очи. Почти почувства промяната от живота към смъртта. Да умреш, докато се движиш. Бързото сбръчкване на кожата. Свиването на дробовете, пикочния мехур, сърцето.
След което наистина почувства нещо.
Нещо, подобно на дебели нудъли3, които се разхождат по цялото му тяло — от гърдите до пръстите на краката му.
Нещо, подобно на коса.
Джеймс отвори очи, все още се издигаше нагоре, и видя, че минава покрай тъмния квадрат на прозорец на горния етаж, точно в момента, в който нов облак се намести пред слънцето и му закри гледката.
Изскочи на повърхността и си пое дълбоко въздух. Кануто се намираше доста по-далеч, отколкото смяташе, че ще е.
Амелия стоеше в средата му и се взираше безмълвно в него. Статуетка, помисли си Джеймс, направена така, че да изглежда отчаяна.
— Нуждаем се от водолазна екипировка — провикна се той и заплува към нея.
— Какво?
— Водолазна екипировка. Трябва да отидем на уроци.
— Защо?
— Защото ще се върнем там долу — отвърна Джеймс. — И ще останем по-дълго, отколкото можем да задържаме дъха си.
— Така ли?
— Предната врата е отворена. Полуврата. Трудно ми е да ти обясня. — Стигна до кануто и се хвана здраво за стълбата. Дишаше тежко. — Малко е плашещо. Но, боже… страхотно е.
Амелия почувства хлад.
Предната врата е отворена.
Джеймс се изкачи по стълбата.
— Давай — прикани я той. Отвърза фенерчето от банския си и ѝ го подхвърли. — Увери се сама.
10.
Полуврата. Трудно ми е да ти обясня.
Всъщност доста добре го беше обяснил.
Амелия въобще не искаше да е тук. Не ѝ харесваше този мрачен свят зад нея (сякаш някой дебел малоумен ненормалния е сложил къщата тук, за да привлече теб и Джеймс към нея, морков за магаретата тийнейджъри, ненормалния, който изведнъж се появява от мрака, лигите му се издигат нагоре към кануто, а той те сграбчва за косата и те повлича в къщата си, НЕГОВАТА къща, Амелия), не ѝ харесваше отворената половина на вратата и това, че можеше да влезе вътре без никаква съпротива.
Нямаше как да не си представи, че нещо живее вътре: някакво водно създание, неизвестно, скрито, гнездящо.
Това е лудост, помисли си тя.
Но не беше ли и забавно? Не беше ли и най-вълнуващото нещо, което бе виждала?
Знаеше, че времето ѝ долу е ограничено, затова заплува направо към предната врата, за която Джеймс ѝ каза. Не се спираше на прозорците, не се опитваше да погледне през тях. Застана на каменното стъпало, имаше парапети (парапети!) от двете страни на малката каменна веранда, а Амелия разполагаше с повече въздух, отколкото Джеймс, когато пристигна на същото място.