Освети с фенерчето четирите правоъгълни страни на полувратата, сякаш някак си символично можеше да създаде проход чрез светлината. Не се подвоуми да влезе. Изплашена или не, това си беше вълнуващо.
Оттласна се от каменното стъпало и се насочи към вътрешността на къщата.
Плуваше в бегло подобие на бруст, а фенерчето ѝ разкри рамката на врата, след това част от стена, а после нищо, тъй като светлината остана зад нея. Почувства се така, сякаш влизаше в изоставената къща на Чонси Роуд. Веднъж го направи с приятелката си Марла. Заедно направиха снимки, смятаха, че улавят истинската същност на живота.
Празнота.
Когато отново изнесе ръце напред, с намерението да влезе по-надълбоко в къщата, светлината ѝ разкри нещо, което я накара да постъпи както никога досега в живота си.
Амелия изпищя под водата.
Не бе нищо повече от дървена закачалка за палта. На нея дори нямаше закачено палто, което да я накара да си помисли, че вижда човек. И все пак…
Не ѝ беше мястото тук. Определено не ѝ бе мястото тук, още повече че стоеше изправена, сякаш хилядите килограми вода и подводните вълни не съществуваха.
Не се поклаща, помисли си Амелия и насочи лъча на фенерчето към пода, където основата на закачалката стоеше върху дървените дъски. Не се поклаща, не се люлее, дори не се накланя.
Намираше се в антре, това поне ѝ беше ясно. До закачалката имаше масичка, място, на което да си оставиш ключовете, когато се прибереш от града.
Отгоре ѝ дори имаше стъклена купа. Точното място за ключове, помисли си Амелия.
Дробовете ѝ се свиха от липсата на въздух.
Защо купата не се носи във водата? Искаше да разбере причината. Защо нищо не се движи?
Насочи светлината зад себе си, към полувратата, и я обзе абсурдният страх, че ще види лице там, това на собственика, мъж в палто, който стои на мъхнатото предно стъпало.
Кой те пусна?
Амелия навлезе с трийсетина сантиметра по-навътре в антрето и видя, че масата не е малка. По-скоро беше шкаф, прекрасно произведение на викторианските майстори, което въобще не изглеждаше подгизнало и не бе в лошо състояние, въпреки че се намираше на дъното на езеро. В интерес на истината, според нея си беше напълно използваемо — прокара пръст по повърхността му, а след това и по ръба на стъклената купа.
Тъй като не очакваше да открие нищо в къщата — освен риби и гнило дърво — допирът до стъклото я обърка. Контактът развали всякакво усещане за магия.
Това е невъзможно, помисли си тя. Всичко това. НЕВЪЗМОЖНО.
Погледна към тавана с мисълта, че ще види истински хаос, малки камъчета или мъртви риби, които се подчиняваха на законите на физиката и се бяха настанили върху гипса.
Само дето таванът беше чист.
Не точно.
Имаше лампа.
Амелия насочи светлината на фенерчето си напред. Коридор. От антрето към останалата част от къщата.
Съвсем скоро трябваше да си поеме въздух, но въпреки това прекоси антрето. Почти голото ѝ тяло бе премръзнало и замръзваше още повече с навлизането в този призрачен дом. Много искаше да види едно нещо, преди да си тръгне. Едно нещо, което щеше да затвърди предположенията ѝ, преди да се насочи към кануто.
Фенерчето ѝ освети огледало, закачено на стената на коридора.
Не се поглеждай.
Това беше първата ѝ мисъл. Точно както си казваше да не се поглежда в огледалото у дома, когато смяташе, че изглежда много зле.
Точно както, но не точно както.
Не се поглеждай.
Разбира се, пространството (цялата къща, а и цялото езеро), което заобикаляше лъча на фенерчето ѝ, бе черно като погребални одежди. Предметите, които светлината разкриваше, се гърчеха някак си неестествено. Да, едно подводно огледало в погълната от мрак къща не беше особено добра идея.
Но Амелия не можеше да устои.
Между устните ѝ изригнаха мехурчета, когато ахна беззвучно при онова, което видя в огледалото.
Медуза.
Не беше Медуза. Беше само Амелия. Не бе сбръчканата сива Горгона, която можеше да превръща хората в камък, а изкривеното отражение на млада жена, чиято кожа бе бяла като завесите в моргата, а косата ѝ се гърчеше като водорасли (змии) над изплашеното ѝ, но изпълнено от любопитство лице. Дотолкова беше свикнала всеки ден да се гледа в огледалото, че сега инстинктивно очакваше да види всекидневното си лице. Но тази жена, тази тя, тази Амелия имаше накъдрени кожа и бузи, които бяха с два-три сантиметра по-нависоко от нормалното си местоположение. Устните ѝ бяха изкривени във фалшива усмивка.