Дори очите ѝ изглеждаха различно. Нефокусирани. Сякаш бе видяла нещо, което никой човек не иска да вижда; може би така щеше да изглежда мъртва.
Намерена мъртва.
Един ден.
Намерена удавена.
Удавена.
Амелия трябваше да се върне на повърхността. Да си поеме въздух.
Освети с фенерчето си по-навътре в къщата. Двойка еднакви балончета изскочиха от ноздрите ѝ.
Извърна се от огледалото и заплува обратно в антрето и към предната полуврата.
Няма да успееш. Джеймс ще се обади в полицията и ще те намерят да се носиш тук долу. Или може би няма да се носиш… може би ще те открият просната на пода, също като закачалката — ще откажеш да се подчиниш на законите на езерото.
Прекоси прага и се опита да не мисли какво би било да се удавиш. Това ли беше? Ранните етапи? Последните няколко мига, преди човек да осъзнае, че няма връщане назад?
Дали първо щеше да види звезди? Дали щеше да припадне преди или след като болката станеше непоносима?
Джеймс. Плувай към Джеймс.
Амелия напусна къщата и през главата ѝ мина глупавата мисъл да се върне обратно, за да затвори вратата, все едно бе постъпила невъзпитано, като я остави отворена. Само дето нямаше врата за затваряне и ръцете и краката ѝ вече я отвеждаха нагоре. Нагоре.
Нагоре?
Не можеше да види повърхността и за една ужасна секунда си помисли, че плува надолу.
Започна да вярва, че наистина ще умре.
Любопитството погуби котката и шпиониращото седемнайсетгодишно момиче.
Джеймс щеше да си помисли, че изплувалото ѝ тяло е живо. Че си прави майтап с него.
Първите срещи. На коя щеше да разкаже за тази? Точно както разказа на нея за момичето, което си бе счупило ръката на боулинга. Коя ли щеше да слуша за момичето, което се бе гмурнало и бе изплувало като подут, посинял труп?
Смъртта още не я беше навестила.
Не беше припаднала. Не ѝ се привиждаха звезди.
Заплува по-силно и започна да преодолява разстоянието, сякаш водата бе стълбище, по което вървеше.
Последното нещо, което видя, преди да излезе на повърхността, бе прозорецът на втория етаж, който частично беше засенчен от покрива.
Скрин ли видях там?, зачуди се Амелия, намираше се прекалено близо до загубата на съзнание. Нощно шкафче и гардероб?
Излезе на повърхността и всичките ѝ ужасни видения се разтвориха във въздуха, който вдишваше.
Полуужасен и полутриумфиращ, звукът заехтя по цялото трето езеро и смрази Джеймс.
— Хей! — провикна се той и се хвана за едната страна на кануто. — Мамка му! Добре ли си?
Амелия избърса сопола от носа и устните си.
— Трябва ни водолазна екипировка — констатира тя.
— Да, точно това…
— Обзаведено е, Джеймс.
Погледите им се срещнаха. Момчето беше в кануто. Тя ваше на метър и половина от него.
— Какво?
— Обзаведено е.
11.
Амелия не беше осъзнала колко клаустрофобично я кара да се чувства третото езеро, преди да тръгнат да си ходят. Думата я удари като шамар.
Клаустрофобично.
Опасяваше се, че кануто няма да успее да се промуши обратно през тунела, по който дойдоха. Страхуваше се, че ще заседнат тук, на третото езеро, заедно с къщата, завинаги.
Разбира се, мисълта бе глуповата. Можеха просто да преплуват тунела, да тръгнат пешком по брега или да се приберат по десетина други начини. Въпреки това я усещаше.
Паниката.
Кануто не създаде никакви проблеми по обратния път. Само дето сега имаше повече люспи от боята във водата и повече драскотини по него.
— Чичо Боб има хубав дълъг маркуч — каза Джеймс, когато най-накрая стигнаха до брега, до малкото парче пясък, което представляваше плажът на чичо му.
— Продължаваме да се връщаме към темата за маркучите — отвърна Амелия.
— Така е. Предполагам, че той е нашият тотем?
Момичето си спомни мъртвата риба, която плуваше на трийсетина сантиметра под повърхността на третото езеро.
Джеймс слезе от кануто.
— Няма да стане — каза Амелия. — Маркучът.
— Няма ли?
— Не. Пробвала съм преди. Не върши работа като шнорхел.
Момчето се замисли. Гледаше към първото езеро, но Амелия бе наясно, че погледът му стига много по-далеч от него.