— Чичо ти има ли водолазна екипировка?
— Възможно е.
— Знаеш ли как да я използваш?
— Не. — Отново се замисли. — Братовчед ми обаче има.
— Това е добре.
— Да. Тази вечер ще я взема от него.
Кратки срички. Кратки изречения. Амелия знаеше защо. Планираха да се върнат на третото езеро.
Не бяха обсъдили идеята, но щяха да се върнат.
Това означаваше нещо.
— Утре тогава — каза Джеймс.
— Да. Чакай… не. Утре съм на работа.
— По кое време?
— През деня.
— Къде работиш?
— „Бакалията на Дарлийн“.
— Наистина?
— Аха.
— Яко.
— Аха.
— Добре.
— Вдругиден — предложи Амелия.
Джеймс кимна.
— Дадено.
Погледите им се срещнаха и останаха така известно време. Нещо прескочи между двама им. Бяха налапали кукичката — видяха антре и коридор с огледало, но искаха да видят повече.
Ще се върнеш със или без нея, помисли си Джеймс. Само дето идеята му се струваше отвратителна.
Двамата кимнаха по едно и също време, престориха се, че се съгласяват на втора среща след два дни. Но всъщност казваха да, ще се върна сам и сама.
Щях да се върна още на мига, ако можех.
12.
„Бакалията на Дарлийн“ разполагаше с дванайсет пътеки между рафтовете, на които имаше всичко, от което човек се нуждае. От храна до тоалетна хартия, обичаше да казва колежката на Амелия Марси. Осигурили сме всичко необходимо. Наистина беше така. Включително плавници, шнорхели и маски, които съставяха малкия, но много популярен воден рафт.
По време на смяната си на следващия ден Амелия мина покрай тези бански костюми и надуваеми възглавнички за ръце безброй пъти. Постоянно си мислеше за къщата.
Какво представлява тя?
Специално внимание в мислите си отделяше на закачалката и стъклената купа, които не можеха да стоят толкова неподвижно в подобна среда. Колкото повече мислеше, толкова повече непокътнатото състояние на дървените стени я притесняваше, а кабелът, който висеше от лампата в антрето, я объркваше.
Какво представлява тя?
Тези три думи съдържаха много по-голям смисъл от по-логичните четири:
Защо всъщност е там?
Амелия подреди рафтове с кухненска хартия и зърнени закуски и помогна на Марси да сторнира една поръчка. Говори за кратко с момчетата, които носеха стоката от „Саксън Фудс“, и за лошото състояние на ябълките. Едното я помоли да му направи услуга и да не казва на никого за това. Бяха си наред, когато напуснаха „Саксън“, каза той. Вероятно бил минал прекалено бързо през някаква бабуна на пътя. Шефът щял да се ядоса. Амелия инспектира ябълките, видя, че са достатъчно добри, и му каза, че това ще е тяхната малка тайна.
Нашата малка тайна.
Само дето една напълно обзаведена къща на дъното на езеро не бе ничия тайна. Някой трябваше да научи за нея.
Кой?
Амелия слагаше хранителните продукти в торбите, като внимаваше с яйцата, и разговаряше с редовните клиенти. Два пъти мина покрай огледалото в служебния коридор и двата пъти забеляза обезпокоената си физиономия. Измете пътеките между рафтовете. Подреди консервите със супа с етикетите напред, за да могат клиентите да четат вкусовете. И все пак, въпреки всичките ѝ занимания, някой трябваше да научи за къщата.
Едва ли не имаше чувството, че е наблюдавана. Наблюдавана на работното си място. На паркинга на „Бакалията на Дарлийн“ се намираха шпиони, които само чакаха да я разпитат дали е докосвала нещо там долу, и бяха готови да претърсят колата ѝ за мокри петна.
Наблюдавана. Но не точно. По-скоро я виждаха.
Чичо Боб?
Дали знаеше за всичко? Амелия реши, че знае. Как е възможно да имаш къща на първото езеро и никога да не провериш пълния с графити тунел на второто? Как е възможно да не се натъкнеш на къщата, която двамата с Джеймс бяха видели още с първия си излет с кануто?
Тунелът беше покрит, напомни си Амелия. С храсталаци. Малко трудно бе да се види. Както и ярките графити. И рисунките на курове и цици.
Искаше да попита Боб. Може би Джеймс вече го бе сторил. Стоеше сама на каса 2. Провери си телефона за някакви съобщения. Нямаше.
Нямаше Боб знае или Боб каза, че е филмова снимачна площадка, или пък нещо друго от Джеймс.
Така… дали Джеймс беше разговарял с чичо си за това? И защо мисълта я караше да се чувства толкова… зле?