Просто риба.
16.
Фенерчето ми направи проблем.
Амелия застана пред стълбището и освети горната му част.
Може би трябваше да се вслуша в предупреждението на Джеймс. Може би трябваше да си тръгнат и да купят ново.
Но така ѝ се искаше да изглежда смела. Чувстваше се смела. А и докато се намираше на слънчевата повърхност, не ѝ се струваше толкова страшно, ако фенерчето ѝ изгаснеше долу. Тъмно и студено. В крайна сметка, бе просто под водата. Мракът не беше нищо повече от липса на светлина. Студът бе просто температура. Зимна нощ. Амелия беше изпитвала всичко това и преди.
Все пак…
Момичето падна на колене, за да разгледа постланата пътека върху стъпалата. Авансът на маркуча бе чинно събран до нея. Нямаше никаква представа какви щети можеше да нанесе езерото, нито какво можеше да се случи с един килим под вода за толкова дълго, но определено не трябваше да изглежда така добре, както в момента.
Пътеката изглеждаше нова.
Един вид.
Погледна към върха на стълбището, лъчът на фенерчето беше насочен към най-горното стъпало. Там бе тъмно. Непрогледен мрак. Никаква светлина не влизаше през прозорците на втория етаж. Вероятно бе блокирана от покрива. Или всички врати бяха затворени.
Всички врати.
— Тръгвам — каза Амелия. Говореше на Джеймс, също както и той на нея, без никаква реална комуникация между двамата.
Изправи се и използва парапета, за да пази равновесие.
Фенерчето ми направи проблем.
Вече не ѝ се струваше толкова срамно и несмело да отидат и да вземат по-добро фенерче. Квадратът на върха на стълбището, порталът към втория етаж, ѝ напомняше за яма, на която човек може да се натъкне в гората и която ще заобиколи отдалеч.
Амелия преодоля едно стъпало. После още едно.
Ускори темпо и на половината от пътя се зачуди как Джеймс не бе стигнал дотук, как никой в целия голям свят не го беше сторил.
Бавно изкачи следващото стъпало. И следващото.
Светлината не разкриваше повече, отколкото в началото на коридора.
— Е, Джеймс, ето къде сме. На среща. Тази втората ни ли е? Не. Вероятно е третата. Две под водата. Една на суша. Браво на нас. Ние сме луди за връзване.
Преодоля следващото стъпало.
— Някои хора ходят на кино, други се натискат в колите си, паркирани зад някое училище.
Още едно стъпало.
— Някои излизат на кафе. Други — да пийнат нещо. Мъжете и жените се срещат в баровете. Случва се постоянно.
Още едно.
— А ние? Ние се редуваме на това ненормално място.
Последното ѝ хареса. Ние се редуваме на това ненормално място. Звучеше ѝ като… любов.
На две стъпала от върха спря.
Светлината ѝ разкри врата в далечния край.
— Сега ще стане доста лошо, ако фенерчето изгасне — каза си Амелия.
Единична врата. В края на дълъг коридор с дървена ламперия. Между нея и новото ѝ откритие плуваха няколко рибки. Всичките бяха мъртви.
— Плуват на една страна — престори се, че казва на Джеймс. — Това е всичко. Страничноплувци.
Лъчът пореше мрака и студената вода.
Осъзна, че ѝ се иска да няма толкова голям аванс на маркуча. Осъзна, съвсем ясно, че ѝ се иска да има причина да се върне обратно.
— Не — отсече и заклати глава в шлема. — Трябва да проучим.
Страхът ѝ отстъпи крачка назад и остави след себе си само адреналин.
Амелия тръгна тежко напред — все едно ходеше на Луната — към вратата в края на коридора в къщата на езерното дъно.
17.
По коридора нямаше врати и Амелия започна да си мисли, че я тътреха към онази в далечния му край. Имаше чувството, че някаква нежна, но широка вълна я побутва отзад и я направлява към нея.
Носеше се бавно покрай огледала, в които се оглеждаше достатъчно дълго, за да види различните изражения на лицето си зад шлема. Фенерчето се отразяваше неприятно в стъклото, водата изкривяваше нещата и момичето едва се разпознаваше.
Над вратата имаше арка; като дете Амелия искаше да има точно такава на стаята си. Изглеждаше частично функционална, частично като излязла от приказките. От онзи тип врати, които приканваха хората да ги отворят.
Докосна дръжката на вратата и тя помръдна леко.
— Джеймс — каза Амелия, — искаш ли да поемеш оттук?
Не ѝ се щеше да изрече тези думи. Искаше ѝ се само да си ги помисли. Защото никой не би говорил на глас, ако беше изплашен. Ако Амелия бе изплашена, нямаше да иска да издава звук, да привлича някоя риба или каквото-там-беше-заровено на втория етаж на къщата на езерното дъно. Ако Амелия бе изплашена, нямаше да ходи с такава увереност. Щеше да се тревожи за маркуча за въздух и за налягането в шлема. Щеше да се поти, да трепери, да е прекалено непохватна, за да борави с него. Щеше да плаче, да отстъпва, да се свие на топка, да се срути на пода, независимо къде се намираше, да се понесе, да се остави на водата да я завземе. Ако Амелия се страхуваше, нямаше да изкачи стълбището, да стои пред тази невъзможна (и отворена) врата, която е трябвало да се разпадне преди доста време.