Преглътна веднъж, трудно, и ѝ се стори, че може да чуе ехото от действието си, стори ѝ се, че цялото езеро преглътна заедно с нея.
Движение, леко, но навсякъде.
Дъх.
Амелия прекоси прага и влезе в стаята.
— Ох!
Една жълта рокля се носеше през помещението към нея. Носеше се хоризонтално, сякаш някой я бе облякъл.
На два метра над пода.
Амелия приклекна. Глупаво от нейна страна. Жълтата рокля яхна някакво невидимо вълнение и се издигна към тавана.
Когато отвори вратата, предизвика вълна…
— Изречи думите на глас! — нареди си момичето. — Ти не си изплашена!
Роклята се сви и се намести в един от ъглите на тавана.
Амелия пристъпи навътре в помещението, като не отлепяше лъча на фенерчето от дрехата, разглеждаше жълтата ѝ материя и мъничките украшения в края на раменете. Можеше да си представи сметановата, бледа кожа, която някога бяха красили, можеше да си представи тялото на красива жена, която някога бе носила роклята, преди да я съблече и да я остави… да се понесе от пръстите ѝ, надълбоко в мрачната стая.
Амелия усети присъствие от дясната си страна и се завъртя светкавично.
Вдигна ръка, за да я притисне към устата си, но пръстите ѝ се удариха в стъклото. Беше се опулила срещу втора рокля, този път червена, която също се носеше, но като че ли бе поизправена, като на закачалка, перфектно изпъната.
Амелия отстъпи назад и се озова срещу вратата.
Сега беше затворена.
Как?
— Без как!
Но гласът ѝ бе тих, толкова тих в стъкления шлем.
Лъчът на фенерчето я караше да чувства, че червената рокля може да направи крачка към нея, да я приближи по-бързо, отколкото тя можеше да бяга.
Водата я сграбчи и я изви в ханша.
Зад нея се разкри отворен гардероб.
Беше празен.
Амелия бавно отиде до него. Опипа с пръсти дървените закачалки, облечените ѝ в ръкавици ръце пипаха грубо.
Насочи фенерчето нагоре и видя сива рокля, изпъната върху тавана. Ако имаше жена в нея, тази жена щеше да гледа право към нея.
Вляво една бледоморава рокля се носеше към нея, също приличаше на облечена, като че ли някой се клатушкаше в нея, вероятно пиян. Водата изпъваше материята и я караше да изглежда доста изкривена, употребена, носена от някоя, която не беше много добре, някоя, която беше…
— Деформирана — изрече на глас Амелия. Защото не искаше просто да си го помисли.
Когато роклята я достигна, протегна облечените си в ръкавици ръце и платът се уви около тях. Внимателно я остави да падне и зад себе си видя четвърта рокля.
Тази беше черна, разположена близо до пода, като че ли бе седнала и я наблюдаваше.
Амелия осветяваше навсякъде с фенерчето. Преброи още три рокли. Носеха се в ъглите, където подът се издигаше в стени, а стените се срещаха една с друга.
На всяка страна в стаята видя двойка врати, врати, които — ако не беше изгубила разсъдъка си — трябваше да водят обратно към стълбището. Разбираше, че вероятно има спални зад тези врати, други стаи, стаи с прозорци, поне един, който тя и Джеймс бяха видели от кануто.
Пристъпи към вратите от дясната си страна, към онази страна на къщата, над която се намираше приятелят ѝ.
Пресегна се към тях и видя, че са отворени. Притисна тромавата си златна длан върху дървото.
В отвореното пространство се появи една синя рокля и се понесе над шлема ѝ в мрака зад нея.
Амелия я проследи с фенерчето си в стаята, където бързо потъна в близост до черната рокля.
— Не съм изплашена — каза си тя.
Дишаше дълбоко, когато премина през вратите близнаци.
18.
— Уха — каза Амелия, докато сваляше шлема. — Уха, уха, уха, уха, уха!
Сграбчи лицето на Джеймс с влажните си ръкавици.
— Отишла си горе? — попита момчето.
— Дали съм отишла горе? Дали съм отишла горе? Джеймс! Невероятно е. Това е най-изумителното нещо, което съм виждала през целия си живот. Там долу плуват рокли, има легла с изпънати чаршафи, тоалетни масички и килери… о, мили боже, килерите.