Когато приключиха, когато и последният възел беше завързан, Амелия обезопаси единия край на въжето към издадения край на централната трупа, а Джеймс се гмурна долу, уви го около късия комин на къщата и го завърза под тухлената му шапка. Чувството беше прекрасно, похвали се той на момичето, когато отново излезе на повърхността и изпрати малки вълни към кануто (и към сала). Чувстваха се като в края на дълъг работен ден на двора, където са построили пристройка или нещо ново.
— Допълнение към къщата — каза Амелия и сложи матрак и одеяло върху неравните трупи.
Джеймс върза кануто за въжето, което държеше сала над къщата.
Седнаха върху новото си изобретение и пуснаха крака във водата.
Амелия го целуна. Сграбчи лицето му с две ръце и го целува, докато не се отпусна назад, докато не легна. Изпълзя отгоре му и продължи да го целува, след което и Джеймс ѝ отвърна, прокара ръце през раменете ѝ, по кръста ѝ, по краката ѝ. Слънцето печеше отгоре им, когато го яхна. Взе ръцете му и ги постави върху гърдите си. Момчето дишаше тежко и проследяваше очертанията им под банския, стискаше ги, целуваше врата ѝ. Амелия се пресегна зад гърба си и развърза горната му част, остави я да се плъзне и да падне върху сала. Джеймс целуна гърдите ѝ и усети вкуса на езерната вода.
Плъзнаха се по-близо до ръба на сала, ръцете на момчето вече бяха върху задника ѝ, опитваше се да я превърти, така силно желаеше да мине отгоре, да разкрачи краката ѝ и да усети силата на бедрата ѝ с тялото си. Целуваше врата, раменете, ръцете, клепачите и всичко, което беше открито. Амелия изстена в отговор и Джеймс най-накрая успя да я накара да легне по гръб, преви се, за да целуне корема ѝ, бедрото ѝ, за да я ухапе. Главата му беше обърната към къщата, погледна към водната повърхност, там, където слънцето осветяваше покрива, и видя едно око да го гледа, някой беше приклекнал там.
— О, проклятие — каза момчето и се отдръпна към средата на сала, далеч от края му, далеч от Амелия, далеч от водата.
— Какво има? Какво стана? — Момичето бързо се изправи и застана на колене на ръба на платформата. Видя окото, но то бързо изчезна.
Вторачи се. Джеймс допълзя зад нея и също се загледа. Раменете им се докоснаха, но вместо да се почувстват в безопасност, те се отделиха един от друг.
Долу цареше мрак. Нямаше нищо на покрива.
Нещо изпляска на метър от сала и двамата изпищяха, когато една риба скочи и бързо потъна отново във водата.
— Исусе! — провикна се Джеймс.
Настъпи кратко вцепенение между тях. Докато езерото утихна.
Изведнъж започнаха да се смеят.
Джеймс сложи ръка върху голите си гърди, смееше се и дишаше тежко, по начина, по който го правят хората, когато вече не се страхуват, но част от страха отказва да си отиде.
— Исусе — каза Амелия. — Изкара ми ангелите!
— Наистина ми се струва, че видях нещо там.
— Както и аз. Око на риба.
— Да.
Засмяха се отново. Амелия не си направи труда да прикрие гърдите си и Джеймс не отлепи поглед от тях. Не искаше да отлепи поглед от тях. Легнаха по корем, един до друг, лицата им бяха извън сала. Слънцето пареше върху гърбовете им, а отраженията им бяха тъмни.
— Може би трябва да се радваме, че се случи — каза Амелия на деформираното отражение на Джеймс. Момчето разбра какво има предвид.
Колко близо бяха стигнали?
Амелия вдиша дълбоко.
— Мислиш ли, че трябва да го направим там?
Джеймс се опули срещу отражението ѝ. Очите ѝ просветнаха за миг и отново станаха черни.
— В къщата ли?
— Да. Защо не? Тя е специална за нас.
Специална за нас. Така беше, но Джеймс не можеше да повярва, че говорят за онова, а още повече къде ще го направят.
— Първият ни път — каза той. Щеше да е първи път и за двама им. — В къщата.
— Да.
Погледна я.
— Възможно е, нали? — попита момчето. — Имам предвид… под водата… хората могат да го направят?
— Така мисля.
И двамата на седемнайсет. И двамата девствени. И двамата казват да.