— Да. Добре. Да го направим.
— Да.
Не го направиха същия ден. Вместо това просто плуваха, изследваха, направиха подобрения по сала, обядваха, вечеряха и спаха за първи път, докато се носеха върху третото езеро, в мрака, слушаха щурците и жабите, малката симфония на живота, която ги заливаше от брега в подножието на планините. Чуха как някаква риба подскочи и отново пльосна във водата. Мислеха си за окото, което двамата видяха близо до покрива. Наблюдаваха лунната светлина и бяха хипнотизирани от десените, които създаваше. Всичко наоколо можеше да те хипнотизира. Звуците, миризмите, гледките. Чувствата също, прегръдките им под тънкото одеяло, докато се носеха над водата.
Но не заради къщата.
Унасяха се.
Вързани за къщата.
Свързани.
— Обичам те, Амелия — прошепна Джеймс, но тя вече спеше. Вече се бе понесла в страната на сънищата в средата на третото езеро.
21.
Амелия се събуди от някакъв плясък. Който всъщност не беше точно плясък. По-скоро звук от някой или нещо, което се появява на повърхността, излиза от водата.
Лявата ѝ ръка бе изтръпнала. Лежеше върху нея. Винаги така се случваше, когато заспеше дълбоко. Разтри я, разтърси я. Джеймс хъркаше тихичко, легнал по гръб. Виждаше върха на носа му на лунната светлина. Всичко останало бе обвито в мрак.
Амелия се изправи. Водната повърхност проблясваше на места и отразяваше оскъдната лунна светлина. Нежни вълни се удряха в сала.
Джеймс се обърна на една страна и напълно се изгуби от поглед. Като че ли се бе завил със сенките на нощта, без които щеше да му бъде студено.
Амелия разгледа брега.
Какво я беше събудило?
Риба, естествено, също като рибата, която бе подскочила близо до сала, след като забелязаха окото ѝ под водата. Просто риба (без съмнение). Или може би съществуваше малко съмнение. Мъничка капчица. Онова, което я събуди, звучеше като някой, който излиза от водата или отново се потапя в нея.
Огледа се за някакво раздвижване.
Ослуша се.
Хвърли поглед над Джеймс към мястото, където знаеше, че се намира къщата.
Бяха завързани и не се бяха отдалечили, не можеха да се отдалечат.
За съжаление, нямаше дори късче лунна светлина, абсолютно никаква светлина на мястото, на което трябваше да се намира къщата, и Амелия не видя нищо.
Пресегна се към неопреновия си костюм и се спря.
Какво си мислеше да прави? Да се гмурне през нощта? Ако го стореше… щеше ли да каже на Джеймс?
Просто искам да разбера какво издаде този звук. Това е всичко.
Доста странна мотивация. Какви бяха шансовете същата риба, която я бе събудила, да плува в коридорите на къщата?
Видя себе си долу, заровена под всичкия този безлунен мрак, и едновременно се развълнува и разтревожи. Не знаеше защо това я притесни. В къщата не беше по-светло и през деня. Фенерчетата им осигуряваха сто процента от светлината, която използваха. Така че… каква бе разликата дали щеше да се гмурка по обяд, или вечерта?
Вероятно, помисли си Амелия, мисълта, че светът отгоре е също толкова мрачен, колкото и този отдолу, два слоя слепота, нощ върху нощта.
Безкрайна чернота.
И все пак… звездите. Не бяха толкова ярки, колкото ѝ се искаше, но определено ѝ даваха нещичко.
Погледна през сала, през голите си крака. Погледна към брега. Погледна към повърхността на езерото, към огромната площ от непроницаем мрак, който кръжеше над къщата (нашата къща), сякаш представляваше нещо повече от обикновена вода.
Какво им имаше на звездите — без значение колко ярко светеха върху нощното небе, не можеха да разкъсат нощта?
Амелия се изправи внимателно, защото знаеше, че може да изгуби равновесие, че може да излезе от границите на сала и да пльосне във водата.
Представи си как бялото ѝ тяло излиза на повърхността, как тя е един от блещукащите обекти в целия този мрак, маяк за онова, което наричаше езерото свой дом, лампата, до която нощните пеперуди трябваше да стигнат.
Не ѝ харесваше.
Защо не? Стига. Не си изплашена. Харесва ти тук.
Една по-силна вълна се удари в кануто, което се намираше на около метър от нея, и го разклати звучно. Тя коленичи в края на сала и се пресегна към въжето, което го държеше наблизо. Затегли го.
С приближаването на лодката, която приличаше на гръбна перка, момичето осъзна, че има намерение да провери дали нещата им още са в нея. Дрехите. Хладилната чанта. Книгите. Сякаш бяха оставили колата си отключена пред мола, а не в средата на необитаемо езеро.
Кануто измина разстоянието бързо и се удари силно в сала. Звукът я накара да подскочи.