Не си изплашена.
Амелия издърпа лодката на една страна, пресегна се и напипа хладилната чанта, кърпите, саковете, бутилките, маските и плавниците.
Намери фенерчетата.
Точно това търсеше през цялото време, нали? Светлина.
Взе едното и го включи.
Не освети кануто, Джеймс или онова беззвездно парче мрак, което като че ли плуваше над къщата. Вместо това насочи лъча в края на сала, откъдето смяташе, че дойде звукът, който я събуди.
— Мамка му.
Капки вода проблясваха по дървото на мястото, на което вероятно бяха пръстите на краката ѝ, докато беше спала. Изпълзя до тях, косата ѝ висеше на сантиметри от края на сала.
На светлината приличаха на малки локви. Доказателство, че нещо беше стояло там наскоро.
Стояло там?
На Амелия тази мисъл не ѝ хареса, затова побърза да я изгони от главата си.
Не си изплашена. Спиш върху сал в средата на езеро. Нещата се намокрят.
И все пак…
Изви ръката си така, сякаш идваше от страната на езерото към сала. Топна пръсти в малките локви. След това разпъна длан върху тях. Някак си всичко съвпадна. Сякаш самата тя бе оставила водните следи. Или сякаш някой се бе държал за сала, докато краката му висяха в мрака долу.
Амелия се отдръпна от ръба на сала.
Спри се. Не си изплашена.
Познаваше хора, обикновено възрастни, които преднамерено превръщаха хубавите неща в лоши. Когато нещо вървеше добре, те обичаха да го опропастяват. Майка ѝ го наричаше сам да си изпълниш пророчеството. Правеха го, за да докажат на себе си, че даденото нещо не е било толкова добро.
Всичко това, езерото, Джеймс, къщата… това бяха добри неща.
Защо тогава се опитваше да ги опропасти?
Върна се на матрака, седна, сви колене до гърдите си и огледа отново брега. Изгаси фенерчето, сякаш не искаше да привлича внимание към себе си, не искаше да е единственото осветено нещо в целия този мрак.
Нощ върху нощта. Мрак отвътре. Мрак отвън.
Салът подскочи върху една малка вълна и отново се успокои.
— Джеймс? — прошепна Амелия, пресегна се в тъмницата и го тупна по рамото.
Момчето се раздвижи.
— Какво има? — попита я.
— Джеймс, какви са тези?
— Кои какви са?
Амелия освети с фенерчето края на сала. За един странен миг си представи, че някой може да стои там, чифт влажни очи, които надничат между края на дървената платформа и езерото.
Джеймс седна.
— Това ли?
— Аха.
— Това е вода — отвърна той.
— Как е стигнала тук?
Джеймс обмисли въпроса. Не се страхуваше — Амелия нямаше нужда от това.
— Вероятно кануто ни е връхлетяло. И се е ударило в сала. Напръскало го е.
Момичето кимна.
— Доста вода има тук — заяви Джеймс.
— Да.
Момчето отново легна и заспа на мига. Амелия остана будна, заслушана в песента на невидимите вълни, които се блъскаха в сала. Опита се да не си ги представя като пръсти или дори като глави, като нещо с ръце, което кръжеше около тях и я чакаше да заспи отново, чакаше мракът вътре да се изравни с мрака отвън.
22.
Докато следваше Амелия в къщата и шляпаше с плавници, Джеймс си помисли: тя е най-готиното момиче, което някога съм срещал.
Смелостта им да изследват къщата бе надмината — вече прекарваха вечерите си на сала.
Джеймс се усмихна зад маската си. Започна да очертава кръг с лъча на фенерчето си около нея, докато не създаде ефекта, че плува през огнен обръч. Амелия изнасяше представление за него; виеше се през коридорите, стаите, нагоре и надолу по стълбището, през тавана, спалните и дори над градините от водорасли навън.
Момчето дължеше много на тази къща. Тя му бе осигурила нещо невероятно, което да покаже на приятелката си.
Продължи да я следва и да си мисли за голото ѝ тяло, което бе виждал десетки пъти. Колко меки бяха гърдите ѝ в ръцете му, колко сладка беше на вкус тя, колко приятно беше да усеща тежестта ѝ върху себе си на сала.
Възможно ли бе днес да е денят, в който щяха да изгубят девствеността си в къщата? От него ли зависеше да направи първата крачка?
Може би…
Амелия зави внезапно наляво и влезе в малкия коридор, който свързваше кабинета с кухнята, огромната великолепна кухня, която имаше не един, а два мраморни плота, върху които ножовете бяха подредени в поставките си, фурната изглеждаше готова за употреба, а шкафовете бяха пълни с чинии, чаши, плата и купи.
Нищо не помръдваше. Все едно се намираше в кухнята на един нормален сух дом.