Лепило?, запита се Джеймс наум. Въже?
Без как. Без защо.
Заради основното им правило, закона на техния клуб, момчето не разгледа чиниите отблизо, за да разбере какво ги държи на място. В магазина на баща му имаха асортимент от шестнайсет различни вида лепила. Имаше „Глазгоу“ за дърво, което бе достатъчно силно, за да държи здраво една хижа. С „Дънкъл“ пък не беше възможно да се залепи дори детска рисунка за стената. Железарията разполагаше и с всякакви средни варианти. В интерес на истината, ако бащата на Джеймс бе тук долу с тях, щеше да открие толкова неща за изследване, че главата му направо щеше да експлодира от вълнение.
Дали парченцата от главата му щяха да паднат на пода… или щяха да се разпръснат навсякъде из къщата?
Без как. Без защо.
Амелия каза, че къщата е нещо като Райската градина. На никого от двамата не му пукаше грам за религията, но аналогията си я биваше.
Не изяждай ябълката. Не и тук долу.
Само че на седемнайсет години Джеймс беше любопитен. Той бе далеч от детските си години и не искаше да се наслаждава на магията, а и не беше старец, който не иска да задава въпроси, който радостно приема неизвестното и всички мистерии около него.
Може би любопитството му се дължеше на факта, че прекарваше дните си в разговори с хора на тема как да се направи определено нещо, какъв е най-добрият начин за строене, кое е най-доброто дърво, инструменти, гума и лепило.
Заради магазина на баща му постоянно възникваха въпросите как и защо.
Искаше да знае как беше оцеляла. Искаше да знае защо съществуваше.
Домашни подобрения.
Дом.
Искаше да знае също как всичко бе останало непокътнато.
Пред него Амелия излезе от кухнята и се насочи към спираловидно стълбище, което водеше до една от спалните горе.
Джеймс не я последва.
Вдигна ръце и крака и се спря. От маската му излязоха мехурчета. Носеше се над двата кухненски мраморни плота цяла минута. Замисли се за Райската градина. След това се снижи и стъпи на кухненския под от плочки.
На плота имаше малък порцеланов бобър. Трите малки дупки подсказаха на Джеймс, че това е пиперник.
Защо не плува във водата? Какво го държи долу?
Насочи светлината към зъбите на животното и усети мрака зад себе си. Имаше чувството, че цялата тъмна къща се разпростира от тази точка, от този пиперник, който някак си не помръдваше от плота.
Някак си.
Големите очи на бобъра като че ли се взираха в светлината.
Джеймс прокара пръст по гърба му, по дупките.
Стисна го между палеца и показалеца си.
Как.
Дръпна го.
За един удар на сърцето му се стори, че ще го вдигне. Виждаше ясно зъбите, очите и плоската опашка, която се надигаше от плота като всеки нормален предмет.
Само дето не се помръдна.
Зрението на Джеймс не беше най-доброто през маската, но бе достатъчно добро. Понесе се над кухненския под, преви се и погледна мястото, където пиперникът стоеше върху плота.
Тъй като беше в бизнеса с лепилата и инструментите, бе виждал стотина счупени предмети. Можеше да забележи лепеното от другия край на кухнята. Но в основата на бобъра нямаше следа от лепило.
Джеймс погледна към изхода, към мястото, на което за последно бе видял Амелия. За миг му се стори, че я мярна, застанала с кръстосани ръце, със светнали очи, без маска, без бутилка, без костюм в другия край на кухнята.
Изпита срам, че прави това, което правеше.
Дръпна отново пиперника. По-силно този път.
Не поддаде.
Не се разклати дори.
Пиперникът не помръдна.
Джеймс извади джобно ножче от малката кесийка, която бе завързал за кръста си. Отвори го. С едната си ръка държеше фенерчето, а с другата заби острието в мястото, където бобърът стоеше върху плота. Натисна.
Плавниците му се надигнаха зад него, докато работеше, докато не зае хоризонтална позиция, маската му беше само на сантиметри от зъбите на пиперника.
Натисна отново.
Не помръдна.
Не поддаде.
Джеймс прибра джобното ножче обратно в кесийката и се насочи към по-сериозните ножове. Дръжките им стърчаха от дървените им поставки.
Помисли за Амелия. Какво би казала.
Защо ти е да знаеш? Това място е наше, Джеймс. Не ти ли е достатъчно?
Погледна отново към пиперника и си каза, че вероятно трябва да го остави на мира.
Само дето той вече не беше върху плота.
— Какво?!
Порцелановото животно се носеше на нивото на очите на Джеймс, който го гледаше как се върти на място, сякаш някой го завърташе, сякаш му показваше долната му част, където нямаше никаква следа от лепило.