Пресегна се за пиперника.
Бобърът се понесе нагоре към тавана.
Отново се пресегна към него и пиперникът отново му се изплъзна.
Освети с фенерчето си пространството около бобъра.
Тялото му бе залято от струя студена вода. Добре познаваше това чувство. Изпитвал го беше в наводнените мазета, докато помагаше на баща си да поправи тръбите на съседите. Водата бе толкова студена, че имаше чувството, че го стиска с истински пръсти.
Джеймс усети живот зад себе си и бързо се обърна.
Едно изкривено лице го гледаше на сантиметри от неговото.
Момчето изпищя в маската си.
Амелия.
Просто Амелия.
Просто.
Тя сложи ръка на рамото му. Усмихваше се.
Направи му знак да я последва. Оформяше думи с устата си. Врата, като че ли казваше. Нова врата. Джеймс вдигна пръст, молеше я да почака, той също имаше нещо, което искаше да ѝ покаже.
Когато насочи светлината към мястото, на което бе пиперникът, осъзна, че той се е върнал на плота.
Фенерчето освети големите зъби и глуповатите очи.
Хайде, като че ли му каза Амелия. Много ще ти хареса.
Момичето напусна кухнята и Джеймс я последва.
23.
Докато Джеймс беше в кухнята и изследваше пиперника, Амелия преплува всички стаи в къщата. Когато стигна до салона с маслените натюрморти, вече ѝ се виеше свят, дори се бе объркала малко. Раздвижи отново крака и плавниците ѝ удариха стената, която се отвори. Амелия ахна в маската си, защото разбра, че макар да бяха изследвали къщата десетина пъти, все още съществуваха нови помещения за откриване.
Заплува към изненадващия вход и прокара лъча на фенерчето си навсякъде, като първоначално попадна само на стена с олющена розова боя, вероятно килер. Насочи светлината към пода, като очакваше (и се надяваше) да намери обувки, доказателство, че някой някога беше живял тук, също като плуващите дрехи в стаята горе.
Нямаше никакви обувки.
Имаше стълби.
Амелия остана на място около половин минута, думата мазе не излизаше от главата ѝ. Както и думата невъзможно, тъй като къщата (нашата къща) беше разположена в калната тиня на самото дъно на езерото.
Най-накрая заплува към стълбите с главата надолу, плавниците ѝ се натъкнаха на връвта на лампа, която висеше отгоре. Преди напълно да се потопи в подземните нива на къщата, момичето спря.
Джеймс.
Намери го в кухнята, приличаше на човек, видял готвач от плът и кръв да влиза във фурната и да затваря вратичката след себе си. Убеди го да я последва.
Няколко минути по-късно, докато се намираха над стълбището, което допреди час нямаха представа, че съществува, Джеймс си помисли същите две думи, които и Амелия.
Мазе.
Невъзможно.
Но една трета дума го обезпокои повече.
Капан.
Сякаш, ако влезеха долу, нямаше да е единствено езерото над тях.
Над тях щеше да е и къщата.
Амелия заплува първа с главата напред.
Момчето видя как плавниците ѝ изчезват отвъд обсега на фенерчето му и потъват в гърлото на стълбището.
Последва я.
24.
Стъпалата бяха трийсет. Самото стълбище представляваше своеобразен тунел, който се виеше надолу под замайващ ъгъл. Също като в бетонния тунел, който ги водеше до третото езеро, и тук имаше графити.
Един вид.
Вместо груби рисунки на пениси и голи жени, написаното приличаше на диаграма на растежа, макар че Джеймс и Амелия не можеха да си представят кой родител би накарал детето си да застане до стената на половината на стълбите до мазето, за да измерят височината му.
Но наистина имаше чертички. Възходящи чертички. Като че ли нечий растеж беше проследяван.
След като разглеждаха чертичките известно време, двамата продължиха надолу.
По-надълбоко.
Най-накрая стигнаха до прага на широка стая и Амелия почувства още една връв за лампа да гали гръбнака ѝ, докато минаваше под нея. Наложи се да плува по-долу, за да избегне дървените греди, основите на къщата. Забеляза мрежа, доста голяма при това, на мястото, където гредите се свързваха с тавана, и се спря, за да я покаже на Джеймс. Доближиха се, за да разгледат по-добре сложната плетка, която се движеше от вълните.
Паяжина. Под водата. В къща на езерното дъно.
Продължиха по-надълбоко в мазето.