Пространство, помисли си Джеймс. В стаята имаше много пространство. Амелия подръпна костюма му и посочи надолу с лъча на фенерчето си, за да му покаже добре позната настилка. Сини и бели плочки, които принципно бяха нещо нормално, но не и тук.
Всичко, което беше ненормално, се намираше в къщата, и мазето не правеше изключение.
Амелия и Джеймс стояха на около два метра над вътрешен басейн.
С негова собствена вода.
Повърхността му се движеше независимо от езерото, в което плуваха.
Момичето се засмя и момчето успя да я чуе, макар и малко приглушено заради маската. Смехът ѝ се носеше под формата на възхитителни пулсове, които перфектно изобразяваха изумлението, което изпитваше.
Амелия се гмурна с главата напред в басейна.
25.
Тук е по-топло, помисли си момичето. По-топло, както е нормално за всеки вътрешен басейн. Като вода в баня. Вода в баня, помисли си Амелия, успокояваща и приятна, обгръщаща, като в гробница, като в утроба.
Завъртя се по гръб и потъна. Бутилката ѝ се удари в дъното и тя погледна през маската си — през независимата повърхност на басейна — към езерото, което държеше Джеймс високо над нея.
Амелия се усмихна.
Момчето ѝ изглеждаше толкова смешно там, мяташе крайници и я гледаше, а зад него се надигаха мехурчета. В този момент ѝ заприлича на мъж. Мъж, под маската на който се криеше тийнейджърът.
Джеймс, помисли си тя. Ела и ме люби.
Бяха говорили за това. Знаеше, че и той си мисли за същото.
Ела и ме люби.
Почувства, че го обича, изпита физическото усещане, че напуска тялото си, че се издига през водата на басейна, през водата на езерото, и пътува по лъча на фенерчето му.
Изведнъж Джеймс се изстреля, сякаш беше усетил чувствата, които му изпращаше. Главата му зае мястото на плавниците му и той заплува към нея. Заплува към невъзможния басейн, който нямаше право да съществува, но въпреки това беше тук. Амелия го прие. Прие магията. Не можеше да не признае, колкото и плашещо да ѝ се струваше, че това бе магия. Вода над водата, която се движеше в различни посоки, а температурата в басейна беше по-висока от тази на езерото.
Без как. Без защо.
Ела при мен…
Джеймс проникна през повърхността на басейна, далеч от нея вдясно, и през новообразувалите се вълни, които създаде, момичето видя нечии очертания. Те останаха да се носят там, където беше допреди малко младежът.
Амелия се изправи бързо. Стъпи здраво с плавници на дъното и се изтласка. Наполовина беше в басейна, наполовина — в езерото.
Посочи нагоре, там, където се намираше Джеймс само преди миг, дишането ѝ се беше учестило, клатеше енергично глава, не, нямаше никого там, никой не се носеше на това място.
Джеймс отиде при нея, мълчаливата ѝ молба се беше изпълнила, и я обгърна с ръце.
Амелия се възпротиви, отблъсна го и посочи към тавана с лъча на фенерчето си.
Виж! Опитваше се да му каже. ВИЖ!
Гласът ѝ беше приглушен от маската.
Джеймс възприемаше събитията на забавен каданс, движеше се по-бавно, отколкото чувството на страх се надигаше в него, погледна към мястото, което момичето осветяваше.
Високо над вътрешния басейн плуваше черна рокля. Черната ѝ материя се гърчеше на невидимите вълни. Но не тя, а самото ѝ положение го изплаши.
Като че ли някой я носи.
Горната ѝ част се къдреше под симетричните презрамки, талията бе по-свита от долната част.
Амелия и Джеймс не помръднаха. Не издадоха звук. Просто гледаха.
Роклята започна да потъва, да пада към тях в басейна.
Джеймс искаше да повярва, че е случайност, че роклята изглежда като носена от някого.
Сякаш има някого в нея.
Сякаш някой беше доплувал до нея и я бе нахлузил с вдигнати ръце през долната ѝ част.
Амелия вдигна ръка пред маската си.
Джеймс не можеше да помръдне. Като че ли беше пуснал корени в дъното на басейна. Момичето вдигна и другата си ръка, за да предпази лицето си от роклята, която се нагъна по невъзможен за човешките способности начин.
Не че имаше някого в нея.
Роклята отплува настрани от тях, преди да ги достигне.
Амелия свали ръце и погледна Джеймс. Двамата насочиха фенерчетата си в маската на другия.
— НАГОРЕ — каза момчето.
Момичето кимна. Тогава Джеймс видя нещо много по-плашещо от роклята. Видя страх на лицето на Амелия.
Не трябва да се страхуваш, помисли си той. Ти си тази, която ни вдъхва кураж за всичко това.