Но Амелия беше изплашена.
Въпреки това… се усмихваше. Изражението ѝ бе като на жена, която се беше измъкнала на косъм от автомобилна катастрофа.
Нагоре, изрече единствено с устните си тя. Двамата заплуваха. Докато напускаха мазето, Джеймс погледна назад, насочи лъча на фенерчето си в мрака, но не видя никаква рокля.
Това не му попречи да мисли за нея. Непрестанно, докато плуваха нагоре над стълбите. Мислеше си за падащата черна рокля и как не приличаше на обикновена дреха, оставена на милостта на невидимите водни течения. Не, по-скоро изглеждаше като съблечена от някого дреха, която им бе хвърлена от тавана.
26.
Обядваха на сала. Сандвичи с пуешко и чипс. Пиха бутилирана вода. Бяха изтощени. Гмуркането бе много по-голяма тренировка от обичайните им дейности, но преживяването в мазето допълнително ги изцеди.
Слънцето печеше приятно. Да са на повърхността, също бе приятно.
— Изглеждаш добре, когато си изморена — каза Джеймс. Пръстите на краката му бяха в края на сала. Никой от двама им не смееше да потопи дори глезените си във водата.
— За миг доста се изплаших там долу.
— Знам. Аз също.
Салът подскочи леко върху вълните.
— Наистина си помислих, че някой ни е открил — каза Амелия. — Че някой е видял кануто и е дошъл да ни търси.
Джеймс обмисли подобна възможност. Не беше разглеждал въпроса от този ъгъл. Дори не се бе сетил. Когато видя роклята да се носи над басейна, в този момент мислите му бяха много по-мрачни от нейните. Може би това беше най-голямото ѝ опасение — че ще ги открият.
— Обичам те — неочаквано каза Джеймс.
— Знам. Не избяга, когато бях уплашена.
— Така ли разбра?
Джеймс си спомни как се вцепени под роклята. Как нищо на света не можеше да го накара да раздвижи плавници, докато бе във вътрешния басейн.
Амелия се усмихна. Харесваше му да я вижда усмихната.
— Така разбрах — отвърна тя.
Погледите им се срещнаха и се гледаха известно време, докато момичето не премести очи към покрива. Джеймс се наслаждаваше на гърдите ѝ под червеното горнище на банския ѝ. Допреди по-малко от половин час бе много изплашен, но всяко движение на мускулите ѝ, всеки път, в който погледнеше кожата ѝ, се възбуждаше.
Амелия неочаквано преметна крака през ръба на сала и цопна във водата. Преплува метър-два, за да се озове точно над покрива. Погледна Джеймс, докато цялата огромна къща беше под нея.
Това беше предизвикателство, помисли си момчето. Или нещо подобно. Амелия му казваше, че не се страхува. Или вероятно се опитваше да убеди самата себе си в това.
Днес си изкарахме акъла, помисли си Джеймс. Ще продължаваме ли?
Помисли си, че това е начинът на Амелия да каже да. Продължаваме.
Скочи след нея. За първи път, откакто откриха къщата, изпита онова изгарящо усещане за нещо много по-голямо от самия него под водата. Също като на популярния плакат на „Челюсти“ — той беше малкият плувец на повърхността, а под него се намираха многобройните зъби на къщата.
Джеймс стигна до Амелия и двамата се прегърнаха. Той действаше почти без страх. Тя, от своя страна, бе превъзмогнала плуващата рокля. Целунаха се и полуголите им тела се притиснаха едно в друго, босите им крака се движеха и им позволяваха да стоят точно над покрива на къщата. Амелия потопи ръката си във водата и усети твърдия пенис на Джеймс през жълтия му бански. Искаше да прави любов с него, точно тук, точно над тайната им.
— Утре — прошепна в ухото му.
Джеймс отдръпна лицето си от нейното. Вече му беше по-лесно да забрави мазето.
— Сигурна ли си?
— Да — отвърна тя. — Сто процента сигурна, да.
Засмяха се, защото се чувстваха едновременно неловко и уверени. Засмяха се, защото се чувстваха засрамени и смели.
Тези чувства воюваха и се сливаха в тях, също както водата под тях се смесваше, студени и топли течения, приятна вода, която галеше краката и коремите им, заменена внезапно от ледените върхове на невидими пръсти и езици, които гъделичкаха кожата им от дълбините, вероятно искаха да ги сграбчат и да ги отведат надълбоко, по-навътре в езерото, по-навътре в къщата, по-навътре в любовта, по-навътре…
Утре.
27.
Този път нямаха неопренови костюми.
Само маските, плавниците, бутилките.
И телата им — бяха бледи, въпреки цялото време, което бяха прекарали на езерото. Бяха бледи, защото дните им минаваха под водата.