Последва изненадващ писък и двамата видяха едно от момичетата в моторницата да се смее. То се беше навело прекалено близо до мотора и махаше с ръце към следата, която оставяха след себе си.
Определено беше пияна. Безгрижна. Вилнееше.
Джеймс се притесни, че на Амелия моторницата може да ѝ се стори по-забавна. Тя наистина изглеждаше така. А той се потеше тук, в кануто на чичо си, докато някакви други момчета с истинска лодка караха момичетата да пищят от кеф.
Погледна назад към нея, за да провери дали е ентусиазирана, или не.
Амелия беше красива. Прекрасна. Истинска. Кестенявата ѝ коса изглеждаше изключително светла на фона на синьото езеро зад нея. Не знаеше как се беше престрашил да я покани на среща. Просто го направи. Кануто, езерото, всичко това просто се изля от него, защото бе първото забавно нещо, за което се сети. А сега се нуждаеше от повече смелост. Повече увереност. Къде бяха отишли те?
Дали се забавляваше?
Джеймс отново се обърна напред.
Нещо скочи във водата. Той посочи.
— Видя ли го? — провикна се през рамо.
— Не, но го чух.
— Доста големичко беше.
— Колко големичко?
Вълните, които беше създало, се разплискаха.
— Не знам. Колкото един хляб?
Амелия изсумтя невярващо. Изкикоти се. Избухна в смях.
— Колкото един хляб? Какво, по дяволите, означава това?
Засмя се още по-силно.
Джеймс последва примера ѝ.
— Кълна се. Това, дето скочи във водата, беше голямо колкото самун ръжен хляб.
Амелия едва не му каза, че е огладняла от тези думи. В действителност не беше. В главата ѝ се въртеше гадната мисъл за клисав хляб.
Господи, помисли си тя. Постоянно мислиш какво да кажеш. Момчетата забелязват такива неща! Момчетата забелязват, когато момичетата се опитват да измислят какво да кажат.
Мамка му, помисли си Джеймс. Онези пичове на моторницата се наслаждават на бикините на момичетата си, а аз нося ръжен хляб. По дяволите!
Момчето се наведе, за да вдигне нещо, и Амелия видя как хоризонтът се раздели от прегърбеното му тяло. Планините бяха от двете страни на върха на кануто. Гледката бе невероятна.
Джеймс отново се изправи. Между палеца и показалеца си държеше паяк.
— Паяк! — каза той и Амелия видя, че е голям. Доста голям.
Огледа пода около обувките си. Огледа и кърпата, на която стоеше.
— Мамка му — отвърна тя.
— Не ги ли харесваш?
— Не… искам да кажа… не че не ги харесвам…
— Страх те е от паяци ли? Мъничко? Ще се отърва от него.
— Не! Къде ще го оставиш?
Джеймс погледна двете страни на кануто.
— Във водата?
— Не, не. Това е ужасно. Не мога да живея с мисълта, че е бил пратен в езерото заради мен.
Не мога да живея? Пратен в езерото? Амелия имаше чувството, че всичко, което изрича, е грешно. Че не може да се представи по правилния начин. Че не може да покаже на Джеймс каква е всъщност.
— Е, добре. Май остава при нас.
Искаше му се да ѝ помогне. Не искаше да е изплашена. Момчетата в лодката вероятно убиваха паяци по цял ден.
— Добре — каза Амелия. — Но го дръж под око, става ли?
Джеймс остави паяка на върха на кануто. Посочи напред.
— Виж. Това е входът към второто езеро. На него няма никакви къщи.
Амелия погледна към един покрив, който стърчеше от дърветата в подножието на планините. Имаше чувството, че потъва. Или се крие.
— Звучи ми яко — каза тя.
Загребаха към второто езеро.
4.
Амелия не смяташе, че е възможно, защото бе малко вероятно, но в крайна сметка, второто езеро се оказа по-красиво от първото.
И по-отдалечено.
Навярно бе по-малко с една трета от предното, предположи тя, а бреговете му бяха гъсто залесени с дървета, които създаваха впечатлението, че въобще няма земя под тях.
Сякаш водата се държи от дърветата — езеро на кокили.
А водата!
Великолепна. Не беше като тропическите плажове по снимките, защото бе по-чиста от тях. Най-чистата, която някога бе виждала.
— Това е… — започна тя, но млъкна. И спря да гребе. Остави греблото върху краката си, нави си ръкавите и просто се загледа.
Джеймс продължи да гребе, но по-бавно, за да може също да се наслаждава на гледката.