КАКВО СЕ СЛУЧИ?!
Клекна до хладилната чанта с намерението да я върне на мястото ѝ, но се спря.
Обади ѝ се. И тя е гневна.
Изправи се и прекоси двора. Телефонът му бе върху барбекюто. Взе го и набра номера, без да планира предварително какво ще каже, без да мисли, че обаждането може да предизвика връщането им при къщата.
И този смях. Помниш ли го? Помниш ли как те последва до повърхността? Как плисна след теб?
Звънене. Звънене. Звънене.
Сърцето на Джеймс биеше като чук върху наковалня и се чувстваше замаян, но внезапно осъзна точно какво ще каже.
— Ало?
Гласът на Амелия. Тя беше будна.
— Амелия. Обичам те. Всичко е наред. Двамата сме изплашени. Но нека сме изплашени заедно. Нека…
— Спипах те! Не съм тук. Остави съобщение, тъпако!
Мамка му.
Джеймс отново захвърли телефона си върху барбекюто. След което силно го изрита.
Едно животно се размърда в храстите около къщата му и той погледна към мрака, щеше му се да има фенерче, да изследва невъзможния мрак, а не да стои тук.
Взе си телефона и го отнесе вътре. Там беше тъмно, но не достатъчно. Тихо, но не както трябва, не както тишината, в която се чуваха вълни, а водата покриваше тялото ти.
Седмица.
Джеймс влезе в стаята си. Не включи осветлението. Не махна водолазната маска и плавниците от леглото си. Пльосна се на матрака с лице напред и се вторачи в мрака на възглавницата си за няколко минути.
Зачуди се дали това не бе моментът, в който трябваше да продължи напред. Както беше в песните. Един мъж с разбито сърце трябваше да продължи напред. Понякога нещата просто ставаха прекалено сложни. Желано и нежелано се хващаха за ръка и всичко отиваше по дяволите.
Страх.
Страх от къщата. Страх от протяжния смях. Страх от онова, което двамата направиха. Страх от онзи, който живееше там.
Кой?
Джеймс се завъртя по гръб, сложи телефона на перваза на прозореца над главата си, кръстоса ръце на гърдите си и се понесе.
Понесе се така, както някога се носеха в кануто. Амелия и Джеймс. Притеснени, засмени, опознаващи се, влюбващи се.
Може би Амелия вече бе продължила напред. Нямаше проблем, ако го бе сторила. Това означаваше, че тя е по-умна от него. Знаеше кога да отстъпи — а именно, когато видиш нещо страшно. Не бяха ли всички научени точно на това?
Ако чуеш плашещ звук в една къща… напускаш я.
Носеше се.
Плаваше в третото езеро, в очуканото кану. Нямаше табели по брега, които предупреждаваха плувците:
ПЛУВАНЕТО ЗАБРАНЕНО:
КЪЩА НА ЕЗЕРНОТО ДЪНО
Къща, която би искал да проучиш. Къща, която би искал да наречеш дом.
Джеймс сънува пиперника. Тъкмо пъхаше ножа в долната му част, когато Амелия се появи зад него, за да му каже за мазето. Плачеше.
Какво има?, попита я той, а въпросът му беше в балонче като в комикс.
Ти съсипа всичко, отговори му момичето. Съсипа го, като попита как. Защо попита как? Защо въобще задаваше въпроси, когато всичко беше толкова хубаво?
Съжалявам, извини ѝ се Джеймс и се пресегна към нея в тъмната вода. Не исках да го правя!
Амелия се понесе назад в сенките, все още плачеше и клатеше глава, съсипано е, съсипано е, сега сме изплашени, не виждаш ли, че сме изплашени?
Амелия!
Но нея вече я нямаше. Кухненските сенки я бяха погълнали.
Но някой остана. Безформена фигура, неясна като разтопен восък.
Кой си ти?, попита Джеймс.
От тапета се появи лице без никакви отличителни черти. Нямаше очи, само бръчки, повече бръчки от гънките в чаршафа му, кожата му бе по-сива от онова, което беше под зелената боя на кануто.
Това е просто риба, каза си Джеймс. Ти си просто риба!
Големи влажни очи. Дебели устни като на боксер.
Жена? Не. Мъж?
Моля те.
И рокля. Какъв цвят? Не мога да кажа. Риба в рокля? Не е риба. Жена?
Не е жена.
Амелия!, изпищя Джеймс, но подутото тяло, натъпкано в прекалено малката рокля, излизаше от сенките, устните му се вееха на невидимите вълни в кухнята.
АМЕЛИЯ!!
Червило. Високи токчета. Дебели, набръчкани колене. Не можеше да стои върху токчетата. Не знаеше, че не ходи правилно. Макар че беше прекрасна. Макар че беше…
АМЕЛИЯ!!!
Нечии пръсти хванаха ръката на Джеймс и го поведоха нежно към трапезарията, към първия път, към секса.
Момчето се дръпна назад, но не успя да освободи пръстите си. Също като пиперника на кухненския плот. Оставен там. Залепен там.