Как?!
И този смях отново. Като басови барабанни удари.
Джеймс затвори очи в съня си и изпищя, защото продължаваше да вижда, продължаваше да вижда (мъжа, жената, няма никакво значение тук долу) рибешкото същество, което го дърпаше, и затвори очи в очите си и отново изпищя.
И се събуди.
Събуди се в стаята си.
Мокър.
Мокър сън?
Не.
Изправи се и притисна длани в одеялото под себе си.
Не беше мокро.
А подгизнало.
Когато отдръпна ръце от одеялото, видя, че са мокри. Обърна бързо глава и от веждата му се стече вода. Косата му бе прилепнала към челото. Стаята му, нещата му…
Джеймс избърса влагата от очите си и видя.
Над мокета му имаше седем сантиметра вода. Книги и фигурки, които трябваше да са на скрина, които бяха на скрина, сега се намираха на пода.
Корабокрушение, помисли си момчето.
Потънала спалня.
Една нощ под водата.
— Мамо! ТАТКО!
Вода навсякъде. Капеше от тавана, от стените. Телефонът му беше в локва на перваза на прозореца.
Джеймс скочи от леглото си и пльосна във водата на пода. Изгуби равновесие и падна, право в седемте сантиметра течност. Топла течност. Беше свикнал с нея. Сякаш бе прекарал нощта (лятото) в нея.
Залази и сграбчи телефона си от перваза.
Обади се на Амелия.
— Ало?
Гласова поща.
Къде беше тя? Къде беше тя?
Луднал, той излезе от стаята си. В коридора се обърна, за да надникне отново вътре. Усещаше нещо, което не му харесваше. Облекчение. Облекчение, че всичко продължава да се случва.
Невъзможните неща.
Магията.
Отново се обади на Амелия.
Нямаше отговор.
Имаше вода навсякъде в стаята му. В коридора нямаше грам. Никъде другаде нямаше.
Само в стаята му. През нощта се беше наводнила. Докато спеше.
Потънал.
Джеймс беше буден. Доста буден.
Какво се случи тук?
Страх.
Дълбок страх. Нов страх. Вече не се страхуваше само от къщата. Къщата бе там. Под водата. Но това… тази стая се намираше на километри от езерото… това беше домът на родителите му. Това бе лошо. Това поставяше други хора в опасност. Как можеше да запази това в тайна?
Това бе лошо.
Джеймс побърза да излезе от къщата. Слънчевият следобед го изплаши. Беше прекалено ярък. Прекалено открит. Прекалено нормален.
Опита се да се успокои. Дишаше. Слънцето изсуши късите му панталони, тениската, косата. Обади се на баща си по мобилния.
Той отговори.
— Добре ли си, Джеймс?
— Не. Имало е… дали не… дали не се е спукала някоя тръба?
— Какво искаш да кажеш?
— Стаята ми е наводнена.
— Твоята стая?
— Да. Наводнена е, татко.
— А останалата част от къщата?
— Нищо ѝ няма. Само моята стая е. Какво мислиш, че е станало?
— Знам какво е. Водопроводът.
— Откъде знаеш, че е това? Откъде знаеш?
В гласа му имаше страх. Нов страх. Беше изплашен от всичко.
— Какво друго може да е? — попита баща му и се засмя. Джеймс си помисли за смеха, който излизаше като мехури на повърхността на езерото. — Не е валяло миналата вечер.
Какво друго може да е, Джеймс? Какво друго?
— Добре. Какво да направя?
— Нищо. Ще изпратя Дейна.
— Добре. Какво да… не трябва да се връщам там.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид… в къщата. Вероятно трябва да изчакам Дейна.
Баща му се изсмя.
— Няма да те убие, Джеймс. Това е водопровод. Но добре, изчакай, където искаш. Ще изпратя Дейна и тя ще го оправи.
— Благодаря ти, татко.
— Добре ли си, Джеймс?
— Да, просто… — страх в гласа му, страх в кръвта му — … малко беше страшно да се събудя по този начин.
— Мога да си представя. Има ли нещо съсипано?
— Не. Искам да кажа… нищо важно. Само… Не знам.
— Провери. Не искаш да изгубиш всичко.
— Добре, татко. Да. Благодаря ти.
Затвори.
Погледна нагоре към синьото небе. И надолу към сухата зелена трева.
Не искаш да изгубиш всичко.
Но вече се беше случило. Вече бе изгубил всичко.
Къщата.
Амелия.
Всичко.
Въпреки това… нима не продължаваше да се случва?
Къщата? Амелия? Всичко?
Когато Дейна спря работния си ван в алеята, Джеймс беше седнал с кръстосани крака в края ѝ. По-късно жената щеше да каже на баща му, че е имала чувството, че се натъква на човек, който стои върху сал, завързан за къщата. Джеймс искаше да се махне, но се страхуваше да не се изгуби във водата.