29.
Амелия подреждаше рафтовете в „Бакалията на Дарлийн“ и не се опитваше да изгони мислите за къщата от главата си. Нямаше смисъл да се бори с тях. Бе обсебена, а майка ѝ я беше научила, че обсесията е нещо, което правиш дори когато не искаш да го правиш.
През седмицата, след като напуснаха третото езеро, Амелия го правеше. Мислеше си за хладната вода, която се блъскаше в дървения сал. Мислеше си колко хубаво беше да стои на онзи сал, а очите на Джеймс да обхождат тялото ѝ като фонтана с цветя пред китайския ресторант в града. Нагоре и надолу. Отново и отново. Интересът му се възобновяваше след всеки цикъл. Липсваше ѝ. Липсваше ѝ допирът на трупите под босите ѝ крака, чувството, че е супергерой, когато си обличаше неопреновия костюм всеки ден, планините, които обграждаха третото езеро. Липсваха ѝ слънцето, звуците, усещанията.
Но най-много ѝ липсваше къщата.
Гласът на Марси заговори през високоговорителите на магазина.
— Някой е разсипал сополи на трета пътека. Амелия? Ще се погрижиш ли?
Амелия се опита да се усмихне. Трудно ѝ беше. Бакалията бе празна и Марси искаше да ѝ помогне. Момичето знаеше, че колежката ѝ преживява нещо, но не беше наясно точно какво.
Дори сега, унила, изплашена, объркана, Амелия не говореше за къщата.
Или за скърцането горе.
Седмица.
Седмица без цигарен дим може да накара един пушач да полудее. Седмица без семейството може да промени човек.
Амелия се чувстваше променена. Различна. Изплашена.
— Амелия?
Остави ориза, който подреждаше на рафта на трета пътека, и се обърна да погледне Марси, която извиваше краищата на косата си, докато не ги превърна в две дръжки. Дъвчеше дъвката си като куче.
— Не ти ли приличам на един голям мустак?
Амелия се опита да се усмихне. Трудно ѝ беше.
Като видя Марси да роши косата си, веднага се сети за собственото си отражение в огледалата в къщата.
— Наистина ли си добре, Амелия?
Момичето погледна ръцете си и видя, че държи кутия със зърнена закуска. Този рафт беше за ориз.
Това как попадна тук?
— Добре съм.
— Тук си от десет минути. А и подреждаш неправилната стока.
Зърнената закуска не трябва да е тук, Амелия. И ти не трябва да ходиш в къщата.
— Съжалявам — извини се тя. — Ще оправя нещата, Марси.
— Да не си влюбена?
При споменаването на думата Амелия веднага видя Джеймс в неговия полуполет, гмуркащ се във водата над покрива.
— Просто съм малко изморена — отвърна тя.
— Аха — смотолеви Марси и поклати глава.
Амелия видя как босите крака на Джеймс изчезват, когато мракът на езерото го погълна.
— Стига, Марси. Добре съм.
— Окей. Но ако прекараш още десет минути тук, ще се обадя на полицията за разбити сърца.
Амелия се опита да се усмихне. Трудно ѝ беше.
Марси я остави на мира.
Наведе се и постави зърнената закуска на земята до кутията с ориз. Мислеше си за спермата на Джеймс, как се разнесе, как приличаше на експлозия, пусната на забавен каданс, колко готино изглеждаше, колко невероятно бе всичко, докато… точно така, докато.
Амелия отвори кутията с ориз и чу Марси да прави някаква щуротия на съседната пътека. Сякаш… изстискваше нещо. Парцал. Или нещо мокро.
Дали някога е губила нещо?, помисли си Амелия. Всичко наведнъж?
Като че ли Марси изтърва нещо. Влажен, шляпащ звук. Непогрешимият звук на приятел, който се опитва да те шпионира.
— Внимавай, Марси — провикна се Амелия.
Второ шляпване. Този път по-силно. Приличаше на мокри обувки.
— Марси?
Понякога, след като хвърлеха боклука, обувките им скърцаха върху линолеума на магазина. Колегите си правеха майтап, като казваха: Пази се от калта до казаните. Тя те харесва. Ще те последва.
Амелия чу още едно шляпане от съседната пътека и усети първата истинска вълна на страх. Точно така я заля, като вълна, но не от ума към тялото ѝ, а подобно на невидимите вълни под повърхността на третото езеро; първо нападаха лицето и предната част на тялото ти, след което се увиваха около останалото.
— Марси?
Още една бавна влажна крачка. Като че ли човекът, който носеше мокрите обувки, не знаеше как да ходи с тях.
Или просто не е ходил на суха земя от доста дълго време, Амелия.
— Марси?!
Очите ѝ се напълниха със сълзи. Погледна бавно нагоре към кръглото огледало, което висеше от тавана на бакалията.