Имаше ли нещо на съседната пътека? Имаше ли?
— Амелия! Какво ти става днес?
Марси. Зад нея. В края на пътеката.
Още една влажна стъпка. Наближаваше другия край на пътеката.
— Какъв е този звук, Марси? — попита Амелия. Очите ѝ светнаха и бяха изплашени.
— Какъв звук?
Амелия се изправи. Погледна другия край на пътеката, откъдето онзи, който вървеше оттатък, без съмнение, щеше да се покаже, без съмнение, щеше да тръгне към нея.
— О, Господи, Марси. Трябва да вървя.
— Да вървиш? Да не си полудяла, Амелия?
Амелия отиде до Марси, усети я зад себе си, но не свали очи от другия край на пътеката.
— Съжалявам — каза тя, гласът ѝ трепереше. — Трябва да вървя. Трябва да вървя. Сега.
— Амелия, не можеш…
Амелия изстена, когато една жена мина в края на пътеката. Носеше зелен потник и яркооранжеви къси панталонки. Слънчеви очила и шапка с козирка. Носеше шнорхел, който тъкмо бе взела от съседната пътека, а джапанките ѝ издаваха шляпащ звук.
Амелия погледна Марси.
Избухна в смях. Никак не ѝ беше трудно да избухне в смях.
— Амелия, какво, по дяволите, ти става?
Амелия чу отново името си, но този път от края на пътеката, където мина жената преди малко.
— Амелия.
Момчешки глас.
Преди да се обърне към него, тя знаеше кой е. Как можеше да не знае? Припомняше си гласа му хиляди пъти през изминалата седмица.
— Джеймс.
Момчето стоеше засрамено в края на пътеката.
Не, помисли си Амелия. Не беше срам. Страх.
— Съжалявам, че те притеснявам на работното ти място — каза той. — Но то дойде в къщата ми миналата вечер.
Амелия не отговори. Не и директно.
— Марси — каза тя, без да отлепя поглед от Джеймс. Гласът ѝ беше твърд, най-твърдият от седмица насам. — Би ли ни оставила насаме за минутка?
— Естествено.
Марси се изпари и двамата останаха да се гледат в мълчание.
То дойде в къщата ми миналата вечер.
Без отговор от Амелия. Сякаш въобще не беше изненадана.
Изоставихме езерото, помислиха си и двамата. Езерото ни иска обратно.
Една седмица.
Една седмица разделени.
Амелия хукна към него.
Прегърна го силно. Всичките воюващи в тялото ѝ емоции си намериха отдушник и тя се разплака. И се усмихна. Джеймс нежно я хвана за тила и я придърпа към себе си, по-близо, докато не усети, че нищо не може да я отмъкне от прегръдката му. Дори и вълните.
— Джеймс — започна момичето. — Джеймс, полудяваме ли?
— Трябва ни трета страна — отвърна той. — Трябва да кажем на някого.
— Не — отсече Амелия. — Няма.
Джеймс погледна дълбоко в очите ѝ. На едно и също място ли бяха двамата? Или Амелия беше стигнала по-надълбоко?
— Тогава какво? Какво ще правим?
— Чуй ме добре — започна тя, като освободи глава от гърдите му и го погледна.
— Добре. Какво?
Момичето помълча за миг. Пое си дълбоко въздух. И му каза.
— Трябва да се върнем.
— Амелия…
— Трябва да се представим, Джеймс. Трябва да кажем здравей.
Момчето отново я прегърна. Дойде в „Бакалията на Дарлийн“ с намерението да стори онова, което Амелия искаше да направят. Но не можеше да се примири с това здравей и то се изплъзна между пръстите му и пльосна влажно на пода на магазина.
— Добре — отвърна той, обичаше я, беше влюбен в нея, искаше да е щастлива. — Добре.
Когато Амелия го прегърна, Джеймс осъзна, че не прави това, което тя искаше. В момента, в който каза добре, той почувства такова облекчение, каквото бе забравил, че съществува през изминалите седем дни.
Не, Амелия не беше по-надълбоко от него. Тя просто бе намерила причина да направят онова, което изключително много му се искаше да стори.
Да се върне.
Да се върне в къщата.
Трябва да се представим. Трябва да кажем „здравей“.
— Мислиш ли, че ще ни приеме радушно? — попита Джеймс, ужас и облекчение се сливаха в тялото му.
Амелия кимна.
— Ние също живеем там, Джеймс. Ние също живеем там.
30.
Прекосяването на първото езеро им се стори по-трудно от обикновено, защото този път гребяха към нещо, а не просто към някакво място.
Преодоляването на изпълнения с графити тунел също бе по-трудно, понеже напъваха напред, за да отидат при нещо, а не на някакво място.
Да стоят на сала и да оглеждат водата отново, беше по-трудно, защото и двамата вярваха, че нещо ги наблюдава през прозорците на това чудесно, магическо място долу.