Амелия се изгуби напред и нагоре по стълбите.
Трябва да се представим.
Тя беше начело.
Джеймс влезе в каменния коридор със стълбище и усети натиска на нарастващото пространство зад него. Ръцете и краката му тръпнеха също като на дете, което бяга от мазето, защото си мисли, че нещо мокро, че нещо старо ще го сграбчи за глезена след секунди.
Върни се, Джеймс, би казало то с думи, размазани като лицето му. Остани още малко.
О, обзе го чувството, че нещо приближава все повече и повече, че ще го сграбчи и ще го завлече в сауната, където този път вратата ще се затвори и ще се заключи, а той ще се свари, ще пищи в маската си, докато се печи, гори, докато се подува от мехури.
Нарастващото пространство.
Заплува над стълбите и се почувства така, сякаш изкачваше хълм, съпротивата, умората, нетърпението, характерно за кошмарите. Амелия не се виждаше. Повика я, но думите му бяха поредица от безполезни мехурчета, които подскачаха пред маската в ритъм с продължителното тежко ходене от тавана.
Тавана.
Тавана.
Там скърцането продължи. Там звукът от големи крачки не затихна.
Джеймс стигна до края на стълбището и излезе през вратата. Тежките стъпки продължиха, набиваха се в главата му, в костите му, те бяха музиката на мъртва кожа, опъната на барабани, направени от тялото на разбито кану.
Пресегна се напред в мрака с надеждата да открие Амелия, да я предпази от онова, което издаваше този звук, което наближаваше, което тя така отчаяно искаше да срещне.
Ние сме луди, помисли си Джеймс. Ние сме луди от любов.
Мисълта беше ясна, точно определена, въпреки френетичните му движения. Освети цялата стая с фенерчето си. Двете врати, двата изхода, които бяха частично отворени. Столовете и възглавничките им, които не плуваха над тях. Масичката и пепелникът, който не се носеше над нея. Рафтовете, където книгите се намираха в невъзможно добро състояние и отказваха да се подчинят на законите на природата. Таванът, където масивните дървени греди не се бяха предали под ударите на водата.
Амелия я нямаше.
Не и тук.
Но ритъмът, все още барабанен, продължаваше.
Джеймс заплува към една от вратите.
Спря. (Водата се втурна покрай него.)
Обърна се. (Водата се обърна с него.)
Заплува към другата врата.
Спря. (Водата се втурна покрай него.)
Обърна се. (Водата се обърна с него.)
Откъде идваше нещото? Къде беше Амелия? Колко близо до срещата си с чудовището се намираше?
Дали го бе срещнала вече?
Джеймс усети движение зад себе си, обърна се бързо и освети с фенерчето си портрета на стената. Стресна се от лицето, което видя на него, от ръба на маса, който играеше ролята на уста, и от завесата за коса. Сливите за очи, които бяха пълни с живот.
Платното се набръчка и картината придоби изражение.
Сините очи като че ли се фокусираха. Устата изпъкна.
Джеймс изтърва фенерчето.
Гмурна се към пода, за да го хване, преди да е паднало.
Понесе се надолу.
Надолу.
Докато не стана едно с пода.
Докато не стана черен.
Черен.
Черен.
Нещо го докосна.
Мокро платно? Гнил плод?
Джеймс се сви на мокета с вдигнати ръце, за да се предпази от онова в стаята.
(Изпъкващата картина, която оживява и напуска стената.)
Амелия!
Амелия, която се намираше някъде другаде в къщата, която умишлено отиваше към опасността.
Амелия!
Амелия, която отиваше да се запознае с онова, което бе отговорно за барабанния ритъм и за разюзданото му сърце.
— Амелия! Помощ!
Носеше се. Носеше се към панорамния прозорец, и то толкова бързо, че можеше да го счупи, достатъчно силно, че можеше да строши стъклото и да се понесе в спирала в езерото като при нулева гравитация, да се върти ли, върти, и да се отдалечава от къщата и от (всичко) Амелия.
— Амелия!!!
Видя как ръбът на масата уста се разтваря. Преди целият свят да почернее. Видя, че сливовите очи забелязаха присъствието в стаята. Преди целият свят да почернее.
Няма да успея, помисли си Джеймс. Няма да успея ДА СЕ МАХНА ОТ ТАЗИ КЪЩА.
Парализиран от страх, свит на топка и носещ се близо до тавана на салона, момчето осъзна, че това е най-страшният момент в живота му. Винаги си беше представял как щеше да се държи достойно в такъв миг, но представите му за страх не бяха точни.
Само дето онова, което последва, го изплаши още повече.
То бе най-страшното нещо, което можеше да се случи в една къща под водата, в една къща на езерното дъно.