Светлините се задействаха.
Те не идваха от фенерче.
Светлините на къщата.
Светлините на тавана. Светлините в коридорите. Светлините на всеки прозорец и стена.
Светлините грейнаха.
И Джеймс видя.
Видя стаята, окъпана в светлина, разкрита. Видя жизнения, дишащ цвят на къщата.
Видя отражението си в панорамния прозорец. Свит на топка, носещ се, изплашен.
Разкрит.
Светлините греят.
Лампата на масичката беше светната.
Светната.
Светната лампа.
Електричество.
Протичащо.
Под водата.
Светло.
33.
Амелия постави двете си ръце на вратата на мазето и бутна силно, беше прекалено развълнувана, за да спре да следва тежките стъпки, които чу отгоре. Джеймс все още бе някъде долу, знаеше тя, но вероятно вече идваше. Не искаше да го оставя сам, но стъпките я доведоха дотук, в салона. Доведоха я точно тук, две точки, които се свързваха, тя и стъпалата, за да се срещнат (най-накрая) тук, в салона.
Когато стигна, светлината от фенерчето ѝ разкри, че е сама.
— Ало?
Двете срички останаха само в маската.
Чу скърцането извън салона и осъзна, че малко е закъсняла.
Онзи, с когото трябваше да се запознае, имаше лека преднина пред нея.
Намираше се по-надълбоко в къщата.
Амелия заплува бързо към вратата вляво от нея. Сметна, че Джеймс трябва да е наблизо. Той щеше да я последва. Щеше да намери салона празен и да я последва, но независимо какво щеше да направи той, тя трябваше да се раздвижи, да настигне онзи, който беше пред нея.
Мина през вратата, която бавно се затваряше. Който и да се беше намирал в съседната стая, сега бе в следващата.
Стъпките ѝ подсказаха това.
Амелия ги последва.
Фенерчето ѝ примигна и тя осъзна, че това е краят му. Знаеше, че ще изгасне, че ще стане черно, ако не отидеше до сала, за да смени батериите. Въпреки това част от нея вярваше, че ще стане черно, дори батериите да бяха нови.
Намираш се в различен от своя свят, помисли си тя, без да знае (а и не ѝ пукаше) какво точно означава това.
Тежките стъпки продължиха. Затихваха.
Последва умиращия лъч светлина от стая в стая, като избягваше предметите в тях, докато не почувства движенията си като танц, като преднамерена игра между нея и другия. Тъй като фенерчето загасваше, вече не можеше да вижда ъглите, не и на два метра от маската си. Къщата ставаше все по-мрачна, загасваше, предумишлена настройка на настроението ѝ.
Влезе в кухнята, мина над първия мраморен плот, снижи се близо до пода, след което се издигна до един прозорец на квадрати. Виждаше всичко на трептящата светлина, на сивотата, на мрака.
Не мина много време и вече ѝ беше трудно да различи в коя стая се намира, кои прагове прекрачва.
Въпреки това продължи напред в търсене на източника на стъпките, докато най-накрая не видя стълбите.
Светлината отслабна.
Понесе се над най-ниското стъпало и се ослуша за другия.
Къде отиде?
Горе?
Скърцането на стълбите ѝ подсказа колко е близо, но светлината не ѝ показа никаква фигура.
Помисли си, че трябва да изчака Джеймс. Да почака светлината. Да чака.
Но не можеше.
Заплува над стълбите и се озова на втория етаж. Последва скърцането на дърво, на стара къща, тежките барабанни стъпки на боси мокри крака, които шляпаха по стъпалата.
На половината на стълбището фенерчето ѝ изгасна изцяло.
Мрак.
В къщата настъпи пълен мрак.
За първи път Амелия почувства този дом без нея и Джеймс, почувства какъв бе през нощта, преди те да пристигнат.
Скърцането я напътстваше и осъзна, че се намира на върха на стълбището, излезе в коридора, в дългия коридор с една врата в далечния му край, врата, която чу, че се отваря.
Заплува в мрака, по-надълбоко в гърлото на втория етаж, с ръце, изпънати напред, готови за контакт.
Стори ѝ се, че има някаква материя в мрака, която някой дърпа и плъзга по извитото дървено рамо на закачалка.
Пусна фенерчето си. Вече беше безполезно.
Макар да не можеше да го види, можеше да го усети как потъва, потъва, докато не се удари на пода на втория етаж.
Тогава светлините се задействаха.
Не лъчът на фенерчето ѝ, не.
Светлините на къщата се задействаха.
Амелия спря да плува (водата се втурна покрай нея), нямаше такова намерение, но се изуми, защото ясно видя всяка подробност в коридора, всеки цвят, линия и размер на къщата.
Носеше се, останала без дъх, погледна назад към стълбището. Видя, че пътеката, постлана върху него, е червена, светлочервена, цветът на кръвта. Отдолу също идваше светлина и тя разбра, че коридорът на втория етаж не е единственото осветено място.