Амелия слушаше как кануто пори хладната повърхност, това беше единственият звук, който се чуваше, сякаш всички риби спяха. Улови отражение във водата, своето отражение, лицето ѝ бе изкривено от вълните в странна форма.
Зеленото тяло на кануто като че ли принадлежеше на това място, все едно бе част от второто езеро. Сякаш бе направено точно за него.
Амелия погледна напред и мълчаливо благодари на Джеймс. Видя, че и той е оставил греблото на краката си. Гледаше някъде вдясно. Профилът му се откри ясно пред нея и тя се зарадва, че бе приела предложението му.
— Гладна ли си? — попита момчето. Все още гледаше вдясно, към бреговата линия от големи дървета.
Той беше гладен. Всъщност бе гладен още преди да тръгнат. Но първо искаше да ѝ покаже езерата и да стигнат до средата на второто. Ако се окажеше, че няма за какво да си говорят…? Е, добре. Носеше храна. А ако имаха за какво да си говорят, щяха да го сторят по време на обяда.
— Да — отвърна Амелия.
Джеймс внимателно плъзна крака над седалката и момичето си спомни предупреждението на чичо Боб, че може да се преобърнат. Представи си го, как двамата пльосват във водата с разперени ръце, кануто им потъва, а наоколо няма никой, който да им помогне. Щеше да се наложи да плуват до брега. Щяха да изгубят хладилната чанта и нещата си.
Джеймс вече се беше обърнал с лице към Амелия, падна на колене и кануто наистина се разклати сериозно. Момичето се хвана за двете му страни. Момчето застина за момент.
Кануто се стабилизира.
Спогледаха се. Засмяха се.
— Съжалявам — извини се Джеймс. — Това не беше много умно от моя страна.
— За малко да се преобърнем.
Наистина ли беше така? Определено се изплаши.
— Съжалявам — извини се отново момчето.
— Не. Няма нищо. Просто си представих как се давим.
Това някаква тъпа шега ли беше?
Джеймс също се почувства глупаво.
— Сандвич с пуйка? — попита той. — Чипс? Вода?
— Добре ми звучи. Като сух пакет.
Поредната тъпа шега. Кой би донесъл сух пакет, когато се намира сред природата, където всичко е пълна противоположност на сухия пакет?
Въпреки това Джеймс се усмихна. Извади два сандвича, увити във фолио, две бутилки вода и два пакета чипс. Раздели ги и подаде на Амелия нейната част. Изправи се, този път внимателно, и се върна обратно на седалката.
— Проблем с маркуча ли имаш? — попита той.
Момичето се засмя с пълна уста и част от храната изхвърча от нея.
— Добре ли си?
— Да — отвърна то и преглътна. — И да, наистина имам проблем с маркуча. Напълно забравих да купя нов, когато бях в магазина ти.
— Той не е мой.
Джеймс съжали, че отвърна по този начин. Все още не беше решил дали да ѝ каже, че баща му притежава железарията. Дали вече не знаеше?
— Какво му има на маркуча ти? — попита той.
— Надупчен е.
— Сигурна ли си, че не е от скобата?
— Какво е скоба?
Далеч от тях една птица прелетя над водата. Джеймс погледна бедрата на Амелия.
— Скобата, която държи двата маркуча заедно. Два маркуча ли са?
— Да.
— В такъв случай вероятно е скобата. — Отхапа от сандвича си. Птицата отново се издигна нагоре. Кожата на Амелия изглеждаше толкова чиста, толкова мека. — Виждала ли си дупки в някой от маркучите?
— Така мисля.
— Тогава може и да не е от скобата. Във всеки случай, мога да го оправя.
— Наистина?
— Разбира се. Или мога да ти покажа как сама да го оправиш. Много е лесно. Да поправяш разни неща. Първо трябва да видиш колко части има това нещо, сещаш ли се? След това започваш да търсиш коя част е счупена.
— Добре.
Един орел прелетя над тях. Насочи се към брега. Кацна на върха на едно дърво.
— О, човече — развълнува се Джеймс и остави сандвича си върху хладилната чанта. — Мисля, че можем да го видим по-отблизо.
Дори от това разстояние Амелия видя гнездо на върха на дървото. Приличаше на голяма плетена кошница, която служи за подслон на птицата.
— Да го направим.
Джеймс вече се обръщаше напред.
— Готова ли си? — провикна се той.
— Да.
Загребаха бързо към дърветата. Орелът остана в гнездото си. Като че ли ги наблюдаваше как го доближават. Когато се приближиха достатъчно, Джеймс заби греблото във водата, кануто се завъртя и почти спря близо до брега.
Обърна се към Амелия и сложи пръст върху устните си.
Но тя не можеше да се сдържи, трябваше да каже нещо.
— Мамка му — прошепна. — Не съм виждала орел… от толкова близо!