Къщата. Цялата къща.
Спря се и погледна към вратата в края отново.
Взираше се в нея. Усмихна се дотолкова, доколкото ѝ позволяваше маската.
Знаеше защо осветлението се задейства. Не зададе въпроса, не си позволи да го стори, но разбра.
Това беше дар. Приветствие.
Поздрав.
Заплува.
Стигна до вратата. Видя всеки неин детайл, всяко петно (восък?), където чужди пръсти (не твоите!) я бяха отваряли преди.
Амелия влезе в съблекалнята. Видя червен цвят, който се носеше към нея. Приклекна, за да позволи на материята да мине над нея, на червената рокля, на тази завеса, която разкриваше сцената, на пространството пред отворените врати на гардероба.
Жена.
Не.
Фигура.
Гола.
Колко стара?
Амелия не можеше да види лицето ѝ, гърбът ѝ беше обърнат към нея.
Не.
Можеше да види лицето ѝ. Отразено в огледалото на вратата на гардероба.
Нямаше лице.
Момичето се понесе към нещото, подпомагана от невидими вълни.
Восък.
Самата дума ѝ се струваше глупава, дори нелепа, нямаше как да опише онова, което стоеше пред нея, и въпреки това наистина приличаше на восък.
Прилича на разтопен восък, потопен във вода.
Нямаше лице. Нямаше коса. Само неразличими розови буци, дебели отливки от галванизирана храчка.
Движеше се, вдигна (восъчен чукан) ръка, вдигна я по начин, който подсказа на Амелия, че я бе видяла. В крайна сметка, безизразните буци и гънки бяха лице.
Момичето изпищя. Опита да се спре.
Но невидимите вълни я бутаха напред.
Колко стара?
Вечна.
Колко стара?
Безвременна.
Безформеното нещо вдигна тантурестата си ръка достатъчно високо, за да може Амелия да види, че държи (без ръце) черна рокля. Сякаш момичето бе влязло и нарушило личното пространство на някой, който се облича.
Не може да те види, помисли си съвсем ясно тя. Обърни се, Амелия! То не знае, че си тук!
Момичето си припомни трапезарията. Отново чу скърцането, протяжните (восъчни) стъпки отгоре.
То ни чу. Не може да ни види. ЧУ ни.
Нещото нахлузи набръчканата черна материя през безформените си ръце. Амелия си го представи в леглото, заспало, докато тя и Джеймс губеха девствеността си долу. Представи си го как става от леглото, когато чува звука от любов, носещ се някъде от къщата.
Трябва да се представим.
Да. Така е. Направи го.
Защото ако не го стореха, щяха да напуснат къщата и никога повече нямаше да се върнат.
Амелия се понесе към него.
Да, помисли си тя. Кажи му, че сте тук. Кажи му, че сега вие живеете на това място.
Момичето стигна до нещото и го докосна по рамото.
— Аз съм Амелия — представи се тя. — Коя си…
И светлините изгаснаха.
Навсякъде.
В настъпилия мрак момичето се пресегна към гардероба, но не откри нищо там. Снижи се, протегна плавник към пода, но не намери нищо и там.
Заплува по-ниско, по-дълбоко, но и там нямаше нищо.
Все пак… видя светлина далеч пред себе си. Малка самотна светлина, издигаща се, увеличаваща се, прииждаща към нея, докато не осъзна, че тя е обект на нейното внимание, тя е търсеното от нея.
Къде са стълбите? Къде е подът?
Лъчът разкри (отиде си, всичко си отиде) празнота.
Нямаше стени. Нямаше ламперия. Нямаше килими, прозорци, столове.
Нямаше нищо.
Докато светлината на Джеймс ставаше по-силна, Амелия се огледа навсякъде в търсене на следа от къщата. Следа от нещото, което живееше тук.
Нямаше нищо.
Джеймс стигна до нея и Амелия взе фенерчето му, гмурна се, завъртя се, опитваше се да намери къщата, техния клуб, техния (Потскръбър, помисли си момчето) дом.
Когато насочи светлината обратно към Джеймс, той клатеше глава.
Отиде си, изрече безмълвно с устни момчето.
Наистина.
Беше си отишла.
Бяха останали само двама тийнейджъри, които плуваха в средата на много мрачно езеро.
Къщата. Нямаше я.
34.
Беше от восък, помисли си Амелия. Можехме да го оформим във всичко, което бихме искали.