— Добре съм си така — отвърна Амелия, но това създание я изнервяше. Имаше ли ѝ нещо на водата? Мъртвите риби в езерата, разбира се, бяха нещо нормално. По-скоро я притесняваше как я гледа рибешкото око, сякаш бяха срещнали погледите си, рибата и тя.
— Винаги съм гладен — сподели Джеймс. — Като дете ядях по два… мамка му!
Амелия заби поглед в него. Мислеше си за рибата, когато той изкрещя. Заради нея ли крещеше?
— Какво? — попита тя. Изплашена. — Какво?
Джеймс извади греблото от водата. Амелия стори същото.
Момчето се взираше в повърхността на езерото с ококорени очи, с прекалено ококорени очи.
Момичето погледна.
Също го видя.
Покрив.
— О, боже — изуми се тя. — О, боже мой.
Понесоха се около него, над него, като малка птичка в небето, като самолет за двама.
— Това не е ли… — започна Джеймс, но не успя да довърши.
— Да — отвърна Амелия. — Това е къща.
Наистина беше; и двамата я видяха. Къща. Под водата. Покривът се намираше под водната повърхност. И все пак там долу бе толкова тъмно…
Джеймс първи излезе от унеса, върна греблото във водата и започна да гребе в противоположната посока, за да подкара кануто назад. Амелия стори същото.
Понесоха се.
Отново над къщата.
Къщата.
Под водата.
Без да изрекат и дума, двамата се хванаха за ръба на кануто по едно и също време и пръстите им докоснаха олющената боя. Слънчевите лъчи танцуваха по водната повърхност и приличаха на блестяща завеса, на покана, на разкритие.
На нещо друго.
— О, боже мой — повтори Амелия.
Не можеше да измисли нищо друго.
— Огромна е — констатира Джеймс.
Ако можеха да съдят по шистовия покрив, къщата наистина бе голяма.
Под тях.
Под водата.
Спогледаха се и мълчаливо се съгласиха, че ще я разгледат. Щяха да влязат във водата. Никой уважаващ се седемнайсетгодишен, излязъл на първа среща, не би отплавал далече от това.
Но като за начало, за минута или две, засега… просто се гледаха.
8.
— Имаме стълба — каза Джеймс и я извади изпод спасителните жилетки и кърпите на пода на кануто.
— Така ще можем да се върнем обратно в лодката — каза Амелия. Това не беше въпрос. Това бе нейното приемане на обрата, към който следобедът бе поел.
Покривът се набръчкваше от невидими вълни, от подводни трептения.
Амелия започна да се смее. Какво друго ѝ оставаше? Освен ако покривът не се носеше свободно, трябваше да има къща под него. Джеймс също започна да се смее.
Какво друго им оставаше?
— Това е шибана къща! — каза момичето, след което изписка, защото бяха на първа среща, а ето че откриха нещо лудо, някаква магия сякаш.
Джеймс закачи стълбата от едната страна на кануто. Тя изтрака върху олющената боя и той изпита чувство на вина. Чичо Боб. Дали чичо Боб знаеше за този покрив?
Все още усмихната и заредена от откритието, Амелия погледна към входа на тунела. Оттук се виждаше като полуотвор. Изглеждаше някак си анимационно. Сякаш някой го бе нарисувал върху планините.
Това не е истински вход, помисли си момичето. Това е солидна стена. След което изгони глупавата мисъл, но не можеше да измисли по-умна.
Тунелът е неудобен изход.
Амелия погледна отново потопения покрив. Джеймс бавно клатеше глава. Погледна я и отново се засмяха, едва, по начина, по който нещо тайнствено може да накара двама души да се разсмеят. Не на нещо забавно. А на нещо невъзможно.
— Добре — каза момчето и стисна въжената стълба. — Кой ще е първи?
Въжето изглеждаше като подпалка в ръката му. Амелия си представи как стълбата избухва в пламъци. Тогава нямаше да могат да се върнат в кануто безпроблемно.
Нямаше смисъл да се тормози с подобни мрачни мисли.
— Аз ще го направя — заяви тя. Нямаше намерение да се държи като страхливка.
Джеймс се изненада.
— Наистина? Не би ли следвало да съм аз?
— Защо?
— Не знам. Добре. Ти върви първа.
— Не. Ти върви първи.
— Не, не. Наистина.
— Мисля, че ми трябва малко време, за да свикна с идеята — отвърна Амелия. Вълнуваше се, но и беше изплашена. Този покрив не беше просто върхът на айсберга. Кой ли можеше да каже какво се крие под него? — Определено трябва да го направим двамата.
— Много се радвам, че го казваш — съгласи се Джеймс. — Но и можем просто да отплаваме и да се престорим, че нищо не се е случило.
— Можем ли?
— Е, аз…
Не, помисли си той, докато гледаше светлите ѝ очи. Стори му се, че просто е иронична.