Клифърд Саймък
Къщата на гагарите
Когато откри тази къща, Дейвид Латимър се бе загубил. Пътуваше към Уаялузинг — град, за който бе чувал, но никога не бе стъпвал в него, и очевидно беше свърнал по погрешен път. Бе минал през две селца, Екселсиор и Навар, и ако не го лъжеха указателите, след още няколко мили щеше да попадне в Монфорт. Надяваше се там някой да го упъти.
По тесния, криволичещ селски път нямаше почти никакво движение. Обкръжено от брезови и иглолистни горички, шосето лъкатушеше през хълмисти пущинаци, които се спускаха към морския бряг, и от далечината почти през цялото време долиташе приглушеният гръм на прибоя по купищата огромни крайбрежни канари.
Колата се катереше по дълъг и стръмен склон, когато зърна за пръв път къщата между шосето и брега. Широката порутена фасада от камъни и тухли, с масивни двойни комини в двата края на покрива беше разположена пред стара брезова горичка, толкова високо над околността, че сякаш се рееше в небето. Той намали скоростта, отклони колата към ръба на пътя и спря, за да огледа по-добре.
Към входа на къщата завиваше в полукръг широка тухлена алея. Из добре поддържаната ливада отпред растяха няколко огромни дъба и в сенките им се гушеха изящни каменни скамейки, на които сякаш никой никога не бе сядал.
На Латимър му се стори, че това място излъчва призрачно и приятно настроение — чувство за уединеност, за древно достолепие и оттегляне от света. Над ливадата грозно и кощунствено стърчеше едро изписана табела:
Стрелката под надписа поясняваше къде е „надолу“.
Латимър нямаше желание да продължи по пътя. Седеше си кротко в колата и гледаше къщата. Помисли, че морето трябва да е съвсем близо от другата страна; навярно се виждаше от задните прозорци на втория етаж.
Именно слуховете за подобна уединена обител го бяха насочили към Уаялузинг — да потърси местенце, където няколко месеца да порисува на спокойствие. Е, местенцето сигурно щеше да е по-скромно от това тук, макар че му го бяха описали доста смътно.
Прекалено е скъпо, помисли той, гледайки къщата; най-вероятно щеше да струва повече, отколкото можеше да си позволи, макар временно да бе понапълнил джоба след последните две продадени картини. Ала можеше и да се окаже не чак толкова скъпо, колкото предполагаше; за повечето хора подобни къщи не крият кой знае каква привлекателност. Прекалено голяма беше, но това не го смущаваше; за няколкото месеца, които би прекарал тук, можеше да се настани чергарски в една-две от стаите.
Помисли си колко е странна тази вградена привлекателност, която го бе пленила къщата — инстинктивната, спонтанната привлекателност, мигновеното разбиране, че тъкмо такова място е имал предвид. Без сам да знае досега какво всъщност търси. Стара, каза си той — век, най-вероятно даже два. Построена от някой отдавна забравен барон на дърводобива. Необитаема, изглежда, от доста години.
Той превключи на скорост и бавно потегли по пътя, като се озърташе през рамо към къщата. Половин миля по-нататък, в покрайнините на някакво селце, навярно Монфорт, макар че нямаше надпис да го потвърди, килната провиснала табела върху стара килната барака известяваше, че тук е агенция „Кембъл“. Почти неволно, без още да е решил, той отклони колата и спря пред бараката.
Вътре седеше мъж на средна възраст, в опърпан памучен панталон и поло, вдигнал крака върху отрупаната с вехтории маса.
— Наминах да поразпитам за старата къща край пътя — каза Латимър. — Оная с тухлената алея.
— А, оная — рече човекът. — Е, право да си кажа, чужденецо, не мога да ти я покажа сега. Чакам един клиент, който иска да види имота на Фъргюсън. Обаче знаеш ли какво? Мисля, че мога да ти дам ключа.
— Няма ли поне да кажете колко може да е наемът?
— Защо не я поогледаш най-напред? Виж я как ти се струва. Усети я. Разбери дали си пасвате. Ако ти хареса, можем да поговорим. Не е лесна за настаняване тая къща. Не е по вкуса на повечето хора. Прекалено голяма, това едно на ръка, прекалено стара. Мога да ти направя отстъпка.
Човекът свали крака от масата и ги тропна на пода. Като порови из чекмеджето, измъкна ключ със закачено картонче и го пусна пред себе си:
— Поогледай и пак ела. Работата с Фъргюсън няма да ми отнеме повече от час-два.
— Благодаря — каза Латимър и взе ключа от масата.
Малко по-късно той спря колата пред къщата и се изкачи по стъпалата. Ключът меко се превъртя в ключалката и вратата се отвори на добре смазани панти. Латимър влезе във вестибюл, който пресичаше цялата къща, осеян от двете страни с врати към приземните стаи, а в дъното имаше стълба за втория етаж.