Предпазливо, почти на пръсти, Латимър заобиколи животното, което любопитно въртеше глава към него, ала иначе не помръдваше. Непрестанно се озърташе през рамо да види дали не го е подгонило. Тревопасно, успокояваше се той, яде само растения — никого не заплашва, а бронята му е против хищниците, на които би хрумнало да опитат как е на вкус. Напрегна се да си спомни дали в текста беше казано, че е тревопасно, но точно по този въпрос в паметта му зееше провал.
Така или иначе, щом то бе тук, значи имаше и хишници… и, Боже Господи, къде беше попаднал? Защо не бе размислил по-сериозно, че може да се случи нещо подобно, че не е задължително автоматично да се върне в настоящето, ами може да пропадне в друга епоха? И защо, поне за всеки случай, не се въоръжи, преди да тръгне? В библиотеката имаше едрокалибрени пушки — ако бе помислил предварително, можеше да вземе една от тях и няколко кутии с патрони.
Да, призна той, не предвиди вероятността да се озове на подобно място, защото мислеше само за онова, което му се искаше да стане, и отхвърляше всичко друго, изграждайки нестабилни логични разсъждения, за да си докаже, че е прав. Сега разбираше, че тъкмо илюзиите го бяха довели тук, където не би дошъл доброволно никой благоразумен човек.
Бе попаднал в епохата на динозаврите, а от къщата нямаше и помен. Навярно беше единственият човек на планетата и с малко късмет можеше да издържи ден-два, но повече — едва ли. Знаеше, че пак почва да мисли на едро, също тъй нелогично, както когато се хвърли в пробива на времето. Какво пък, наоколо може би нямаше чак толкова много хищници; с известна наблюдателност и предпазливост човек навярно имаше шанс да опознае местните условия и да оцелее. Ала по всичко личеше, че щеше да си остане тук. Едва ли имаше надежда да открие друг пробив във времето, а дори и да откриеше, нямаше гаранция, че ще попадне на по-добро място. Ако намереше точката, където изскочи в този свят, можеше да се надява пак да забележи пролуката, макар че кой знае дали тя бе проходима и в обратната посока. Спря и се огледа, но нямаше как да разбере къде беше стъпил за пръв път. Навсякъде пейзажът изглеждаше един и същ.
Видя, че анкилозавърът е излязъл от храста и самодоволно пасе ниската растителност наоколо. Обърна му гръб и продължи да се катери по хълма.
Като наближи върха, той пак се обърна назад. Анкилозавърът не се виждаше никъде или просто Латимър не знаеше къде да го търси. Долу, из влажната низина — бъдещото блато, където Ъндънууд и Чарли щяха да ходят на лов за бекаси — стадо дребни влечуги пасеше папратите и листата на шубраците.
Над тях, по ръба на отсрещния хребет, се прокрадваше на задни крака по-едро същество с косо изправено тяло и провиснали край ребрата съсухрени предни лапи. Масивната грозна глава се поклащаше на всяка крачка. Стадото в низината спря да се храни, гущерите погледнаха към дебнещото чудовище. После хукнаха стремглаво и някак на тласъци с мършавите си задни лапи, като гигантски оскубани пилета, бягащи от смъртна опасност.
Латимър се завъртя и пое към върха на хълма. Най-горе склонът бе стръмен, много по-стръмен, отколкото си го спомняше от другия, безопасния свят. Докато стигне до билото, вече се задъхваше и спря за малко да се посъвземе. Когато дишането му стана по-равномерно, обърна поглед на юг.
Замръзна насред движението, изумен от видяното — последното нещо в света, което бе очаквал да види. В долината между хълма и следващото възвишение на юг се издигаше сграда. Не къща, а именно сграда. Беше поне тридесететажна и приличаше на административно здание с блеснали от слънцето прозорци.
Той въздъхна от изненада и благодарност към съдбата, но въпреки това не се втурна нататък. Погледа още малко, сякаш му траябваше дълго съзерцание, за да повярва, че сградата наистина съществува. Около нея се разстилаше парк от тревни площи и изкусно засадени дървета. Паркът бе обкръжен с висока телена мрежа, в която се отваряше порта с караулна кабинка, недалеч от подножието на съседния хълм. До караулката седяха двама мъже с карабини в ръце.
В следващия миг Латимър вече тичаше, безразсъдно препускаше с огромни скокове по надолнището, заобикаляйки в движение дръвчета и храсти. Палецът на крака му се закачи за нещо и той се запремята по склона. Сгромоляса се в корените на накакво дърво и полузашеметен се изправи, дишайки с мъчително хриптене. Хората край портата не помръдваха, ала той разбра че са го видели; гледаха нагоре, право към него.