Смехотворно, помисли той, един човек да се опълчи срещу група, стиснала в шепата си ресурсите на целия свят, група безмилостна и фанатична, която привлича за свои сътрудници най-силните мозъци на планетатам, арогантна във вярата си, че каквото е добро за групата, е добро за всекиго, нетърпяща пречки, зорко дебнеща за най-малката заплаха, та била тя и въображаема.
Смехотворна, може би абсурдна донкихотовщина — и все пак какво можеше да стори? За да спаси самоуважението си, за да подкрепи макар и символично достойнството на човешкия род, трябваше поне да направи усилие, ако и да знаеше, че вероятността да постигне нещо е съвсем близо до нулата.
Едно не може да им се отрече, каза си той, не са жестоки хора. В много отношения дори бяха състрадателни. Не убиваха въображаемите си врагове, нито пък ги затваряха в злокобни тъмници, както бяха постъпвали древните тирани. Осигуряваха им най-добрите възможни условия за живот, задоволяваха потребностите им, не ги унижаваха. Правеха всичко, за да се чувстват пленниците спокойни и щастливи. Само едно нещо им отнемаха — свободата на избора.
Но човекът, помисли Латимър, е изтърпял векове на борби и страдания тъкмо заради тази свобода. Тя не се постига току-така и не е лесно да я отнемеш.
Реши, че за момента всички тия разсъждения са безполезни. Ако изобщо успееше да стори нещо, то щеше да е едва след дълги месеци наблюдения и проучване. Можеше още дълги часове да седи в стаята и да се рови из собственото си съмнение и некадърност, ала с това нищо нямаше да спечели. Време беше да пристъпи към опознаване на новото обкръжение.
Паркът край сградата бе обкръжен от четириметрова телена мрежа с втора вътрешна оградка, висока малко повече от метър. Имаше дървета, храсти, цветни лехи и трева — грижовно подстригана ливада, единствената трева, която беше видял, откакто попадна в този свят.
Между дърветата минаваха алеи от натрошени мидени черупки и в сянката на короните бе прохладно и спокойно. Няколко градинари работеха из лехите и до далечната порта стояха пазачи, но иначе наоколо почти не се мяркаха хора. Навярно работното време още не бе свършило; може би по-късно паркът щеше да се оживи.
Човекът на пейката се появи пред погледа му неочаквано, там, където алеята правеше рязък завой около група високи храсти. Латимър спря и двамата се спогледаха за миг, сякаш всеки от тях беше изумен от появата на другия.
После в очите на седналия човек просветнаха весели искрици и той каза:
— Изглежда, че само ние с вас нямаме никакви задачи в този прекрасен следобед. Да не би да сте беглецът от Къщата на гагарите?
— Прав сте — потвърди Латимър. — Ако случайно не знаете, името ми е Дейвид Латимър.
— Честна дума, не го знаех — рече онзи. — Само подочух, че някой бил избягал от Къщата на гагарите и попаднал при нас. Тук новините се разнасят бързо. Същински рай за клюкарите. Рядко се случва нещо съществено, тъй че падне ли ни по-значително събитие, разнищваме го до дъно. Впрочем казвам се Хорас Сътън и по професия съм палеонтолог. Можете ли да си представите по-подходящо място за един палеонтолог?
— Не, не мога — призна Латимър.
— Моля, седнете до мен — покани го Сътън. — Предполагам, че в момента вниманието ви не е насочено към някакви срочни задачи.
— Нямам задачи — каза Латимър. — Никакви.
— Е, добре — рече Сътън. — Можем да поседим и да си побъбрим, или да се поразтъпчем малко, както пожелаете. А като понапече слънцето, ако още не сте напълно разочарован от мен, можем да се запием.
Въпреки прошарената коса и сбръчканото лице в Сътън имаше нещо младежко, което опровергаваше всички признаци на старостта. Латимър седна и палеонтологът продължи:
— Как ви се струва тая бърлога? Чаровно местенце, дума да няма. Както може би се досещате, високата ограда е под напрежение, а по-ниската е за глупави хора като мен и вас — да не би да се натресат право в мрежата. Е, признавам, случвало се е да се радвам, че я има. Сегиз-тогиз някой хищник надушва крехкото месце и като се накани да пирува, оградата ни върши чудесна работа.
— Често ли се събират насам? Хищниците, искам да кажа.
— Вече не толкова, колкото по-рано. След няколко повторения даже мозъкът на влечуго схваща от какво да стои настрана.
— Значи като палеонтолог вие изучавате тукашните животни?
— От десет години насам — потвърди Сътън. — Или може би малко по-малко. Отначало беше странно; и досега не съм свикнал съвсем. Нали разбирате, обикновено палеонтологът работи с кости, вкаменели отпечатъци и други отчайващо оскъдни находки, които почти разкриват каквото искаш да узнаеш, ала никога не го казват докрай. Тук има и друг проблем. От гледна точка на Свят-1 доста влечуги, включително и динозаврите, са измрели преди шестдесет и три милиона години. В резултат на това ние ги виждаме не каквито са били в прастарите епохи, а каквито са станали след безброй векове допълнително еволюционно развитие. Някои от старите видове са изчезнали, други са се преобразили и човек едва различава следи от родословието им, трети са съвършено нови, допълнително възникнали форми.