— Хипноза? Някаква психическа сила?
— Възможно е.
— Това не е гаранция за разум. Може да е просто нововъзникнала способност в борбата за оцеляване.
— Не знам защо, но не ми се вярва. Освен че надзирават стадата и пропъждат хищниците — ако наистина това правят, — те често сядат на групи. Като човешка компания, увлечена в разговор. Да, имам впечатление, че разговарят. Не проявяват типичното за приматите обществено поведение — няма ухажване, игри и прочие. Почти не се забелязва личен контакт — докосване, ласки, удари. Сякаш изобщо не се нуждаят от това. Обаче танцуват. Някакви ритуални танци. Без музика. Няма с какво да свирят. Въобще нямат оръдия на труда. Нямат и ръце, с които да ги създадат. Може пък да не се нуждаят от инструменти и оръдия. Очевидно някои места са свещени за тях. Сами или на групи ходят там за размисъл или молитва. Знам едно такова място, навярно има и други. Без идоли, без някакви материални символи на вярата. Уединено местенце. Явно има нещо особено в него. Използват го от години. Утъпкали са пътека към него — пътека, по която се ходи с векове. Изглежда, че нямат видима форма на религиозни ритуали. Просто отиват и сядат там. По всяко време. В този свят няма нито неделя, нито празник. Подозирам, че ходят там само когато почувстват необходимост.
— Изтръпвам, като си помисля — каза Латимър.
— И аз изтръпвам понякога — Сътън пак погледна часовника. — Вече започва да ме обзема непреодолим копнеж по чашката. А вас?
— Да — рече Латимър. — Не бих се отказал от едно питие.
И сега, помисли той, имам още няколко отговора. Научи как се подменя персоналът в Къщата на гагарите и откъде идват припасите. Очевидно всичко и всички се насочваха и прехвърляха от този команден център. Свят-1 от време на време осигуряваше припаси и хора, останалото се вършеше тук.
Позицията на Сътън го озадачаваше. Тоя човек изглеждаше напълно доволен и не се сърдеше, че са го заточили. Не са чудовища, твърдеше той, подразбирайки, че участниците в тази операция са разумни и предани хора, работещи за общото благо. Беше убеден, че някой ден книгата му ще бъде издадена и посмъртно ще отмъсти за него. Латимър си спомни за стиховете на Енид и романа на Дороти. Дали стиховете и романът не бяха публикувани в Свят-1, навярно под псевдоним, дали не бе решено, че са прекалено ценни, за да изчезнат?
Ами хората, които бяха извършили научната работа, увенчана с откриването на паралелните светове, а сетне бяха разработили и техническите способи за проникване и окупация? Не вярваше да са останали в Свят-1; там биха представлявали прекалено голяма заплаха. Може би бяха пенсионирани в някой от паралелните светове.
Двамата заобиколиха една от групичките дървета в парка и Латимър чу в далечината радостни гласове на играещи малчугани.
— Училището е свършило — каза Сътън. — Сега започва царството на децата.
— Още нещо, ако не възразявате — погледна го Латимър. — Още един въпрос. Споменахте за много паралелни светове. Има ли на някой от тях местни жители? Възможно ли е да съществуват и други човешки раси?
— Доколкото съм осведомен, човекът е възникнал само веднъж, в Свят-1. Мисля, че не съм ви разказал всичко. Сигурно има още доста. Твърде съм зает, та нямам време да проучвам обстоятелствата. Казах ви каквото съм узнал от случайни разговори. Не знам колко паралелни светове са открити, нито пък на колко от тях са изградени станции. Знам, че във вашия свят съществуват още няколко поста освен Къщата на гагарите.
— Имате предвид местата, където пращат нежеланите личности?
— Много грубо се изразявате, мистър Латимър, но сте напълно прав. Колкото до появата на хора нейде другаде, смятам, че не е особено вероятна. Струва ми се, че човекът се е развил само благодарение на сложна комбинация от щастливи обстоятелства. Ако се вгледате по-внимателно в историята, ще стигнете до извода, че човекът изобщо не е имал надежда да се появи. Той е нещо като случайност на еволюцията.