— Ами разумът? Той се е наложил в Свят-1, а вие, изглежда, разполагате с доказателства, че е възникнал и тук. Дали разумът не е нещо, към което еволюцията се стреми и в крайна сметка го постига, независимо в каква форма и в кой свят? Сигурен ли сте, че не се е появил и в Света на гагарите? Около Къщата на гагарите са изследвани само няколко квадратни мили. Навярно и около другите станции не е по-добре?
— Задавате невъзможни въпроси — рязко отвърна Сътън. — Няма начин да ви отговоря.
Бяха стигнали до мястото, откъдето се виждаше цялата административна сграда. Сега мнозина, мъже и жени, се разхождаха насам-натам, правеха слънчеви бани, изтягаха се на тревата, събираха се на приказка по терасите, а децата радостно тичаха и играеха между тях.
Изведнъж Сътън, който вървеше по-напред, спря толкова рязко, че Латимър едва не се блъсна в него.
— Ето ги!
Латимър се взря натам, накъдето сочеше с пръст палеонтологът, обаче не видя нищо странно.
— Какво? Къде? — запита той.
— На върха на хълма, точно зад северната порта.
След миг Латимър ги различи — десетина същества, приклекнали на билото, откъдето преди няколко часа бе тичал към вратата и спасението. Бяха прекалено далече, за да ги разгледа както трябва, но смътно напомняха влечуги и изглеждаха черни като въглен, макар че не беше ясно дали това е естественият им цвят, или само илюзия върху фона на небето.
— За тях ви разказвах — поясни Сътън. — Нищо странно няма в появата им. Често клечат там и ни наблюдават. Подозирам, че сме им толкова интересни, колкото и те на нас.
— Разумните? — запита Латимър.
— Точно така.
В далечината някой изкрещя с все сила — Латимър не различи думите, ала крясъкът бе изпълнен с ужас, като рев на подплашено животно. После се раздадоха и други гласове, тълпата поде вика.
Някакъв човек тичаше през парка, устремен към североизточния ъгъл, носеше се в отчаян бяг, размахвайки ръце напред-назад, а краката му се замъгляваха от скоростта на широките крачки. Беше толкова далече, че приличаше на жива кукла, летяща към еднометровия парапет от вътрешната страна на оградата. След него търчаха и други в безнадежден опит да го изпреварят и задържат.
— Господи, това е Брийн — изпъшка Сътън.
Лицето му бе посивяло. Олюлявайки се, той побягна напред. Отвори уста да извика, но само изпъхтя.
Беглецът стигна до парапета и го прескочи със замах. Най-близките преследвачи изостанаха с няколко метра.
Брийн вдигна ръце високо над главата си. Блъсна се в електрическата ограда. Ярък проблясък го превърна в мастилено петно. По мрежата пробягаха тръпнещи огнени езици — буйни и искрящи като фойерверки. После блясъкът помръкна и на оградата остана да виси черна буца с неясни човешки очертания, от която се издигаше мазен пушек.
Над тълпата се разнесе шушнене, сякаш всички едновременно си поемаха дъх. Тичащите бяха спрели и за момент останаха по местата си. След това някои пак побягнаха, други продължаваха да стоят и отново се надигна гълчава, макар и по-тиха.
Когато се озърна Латимър видя, че хълмът е пуст; одевешните динозаври бяха изчезнали. Сътън се бе изгубил между тълпата.
Значи, това там на мрежата е Брийн, помисли той. Брийн, ръководителят на оценъчната група, единственият според Гейл, който можеше да му каже защо са го подмамили в Къщата на гагарите. Брийн, човекът, който размишляваше над психологическите експертизи, който познаваше характера на всяка подозрителна личност и го сравняваше с икономически диаграми, индекси за обществени проучвания и Бог знае още какво, за да стигне до решенията, с които позволяваше някому да остане в родния Свят-1, а другиго пращаше в забравата.
Сега, каза си Латимър, самият Брийн беше пратен в забравата далеч по-ефикасно, отколкото която и да било от жертвите му.
Все още стоеше на същото място, откъдето Сътън най-напред бе забелязал бягащия Брийн. Чудеше се какво да предприеме, защото не беше наясно как трябва да се държи с хората насреща, които се щураха насам-натам, навярно не по-малко объркани от него самия.
Взе да му се струва, че става подозрителен със стоене то си тук, ала в същото време бе уверен, че хората не го забелязват, или ако го забележат, почти веднага забравят за него.
Преди паниката двамата със Сътън се бяха запътили да пийнат по нещо и като помисли за това, Латимър осъзна, ще една чашка ще му дойде добре. Целенасочено се отправи към сградата. Малцина му обръщаха внимание, някои дори се провираха покрай него, без да го забележат, други подхвърляха едносрични поздрави, трети кимаха леко, както се прави, когато човек не е сигурен дали познава срещнатия.