Выбрать главу

Той закрачи по ливадата и вдигна поглед към върха на северния хълм. Там седеше редица сгушени фигури, дълга редица от тантурести фирури на влечуги, гледащи тържествено надолу към пришълците, които бяха дръзнали да осквернят техния покой.

Спомни си, че си бе задал въпроса как един човек би могъл самичък да осуети плановете на Свят-1, съзнавайки отлично, че никой не е в състояние да го стори, че навярно това не е по силите на каквато и да било група хора.

Повече нямаше нужда да си го задава. След време, рано или късно, краят щеше да дойде. Може би дотогава по-голямата част от персонала щеше да бъде прехвърлена към Къщата на гагарите и други постове, в опит за бягство от това обречено място. Може би през идните години щяха да построят нов команден център в някой по-безопасен свят и да продължат с проекта. Но поне човечеството щеше да спечели известна отсрочка; може би даже проектът щеше да бъде изоставен. Той вече бе погълнал безброй милиарди. Колко още биха рискували да вложат босовете от Свят-1? Знаеше, че това е централният въпрос, главната дилема за всичко там: струва ли си разноските?

Завъртя се и внимателно изгледа хълма с клекналите на него същества. Сред вълшебната лунна светлина Дейвид Латимър тържествено вдигна ръка за поздрав.

Още преди да го стори, знаеше, че жестът е безсмислен, че го прави по-скоро за себе си, отколкото за тромавите фигури, седнали на върха, които нито го забелязваха, нито разбираха. Ала дори и така трябваше да го стори, трябваше той, разумният човек, да изрази искреното си уважение към друг разумен вид и така да покаже вярата си, че могат да споделят общ етичен кодекс.

Фигурите на хълма не помръднаха. Друго не можеше и да се очаква, каза си той. Откъде да знаят, защо да се интересуват какво е опитал инстинктивно да им съобщи, без всъщност да се надява на общуване, искайки да даде поне на самия себе си знак за чуството на дружба, което изпитваше в този момент към тях?

Докато мислеше това, усети как го обзема топлина, как го залива и обгръща, също както в неясни детски спомени от миговете, когато майка му го завиваше в леглото. Сетне разбра, че се движи, някакъв тласък го надигна над телената мрежа и под него се плъзнаха склоновете на хълма. Не усещаше страх, защото всичко ставаше като насън и пораждаше дълбоката увереност, че каквото и да се случи, всъщност не е наяве и следователно не може да му навреди.

Озова се срещу тъмните сгушени фигури, насядали в редица, и макар че все още беше замаян като в сън, сега ги различаваше ясно. Не бяха приятна гледка. Изглеждаха също тъй тромави и грозни, както когато ги бе зърнал отдалече. Телата им бяха като безформени буци, подробностите се губеха дори под ярките лунни лъчи, ала лицата нямаше да забрави никога. Те бяха изострени и триъгълни като типични черепи на влечуги, но влажното състрадание в очите им смекчаваше тази жестока острота.

Докато ги гледаше, той се запита дали наистина е тук, срещу тях, както му се струваше, или все още стои на ливадата в двора и се взира нагоре към прегърбените фигури, които сега изглеждаха само на няколко крачки от него. В съзнателно усилие да се ориентира Латимър опита да допре почвата под нозете си, да притисне ходила върху нея, обаче колкото и да се мъчеше, не усещаше нищо.

Те не бяха страховити същества и в облика им нямаше нищо ужасно — изглеждаха само мъничко противни. Клечаха в нестройна редица и го гледаха кротко с влажните си очи. И той почувства — по някакъв странен, неразбираем начин почувства присъствието им. Не като да посягаха, за да го докоснат физически — бояха се, че ако го пипнат, Латимър ще отскочи назад, — а съвсем друг допир, сякаш наливаха в него самата си същност, както човек налива вода в бутилка.

После му заговориха, не с глас, не с думи или с каквото и да било от познатите средства за общуване — може би, смаяно помисли той, говореха с тази своя същност, която наливаха в него.

— Сега се срещнахме — казаха те — и можем да те върнем обратно.

И Латимър се върна.

Стоеше в края на тухлената алея, водеща към къщта, и чуваше зад гърба си влажния ветровит шепот на първобитната гора, из чиито корони гърлено си подвикваха две кукумявки. В къщата светеха няколко прозореца. По широката морава растяха огромни дъбове, а под дърветата се гушеха изящни каменни скамейки, на които сякаш никой никога не бе сядал.

Къщата на гагарите, каза си той. Бяха го върнали в Къщата на гагарите — не на тревата зад оградата в онзи далечен свят, където мезозоят продължаваше.

Още усещаше у себе си пенливата тръпка на същността, с която го бяха изпълнили наклякалите в редица чудовища, и от нея черпеше знание и утеха.