Младият Раул прихна да се смее. Смя се дълго и от сърце. Но докато се смееше, тайно решаваше наум аритметична задача. Никога през живота си не бе строил къща и имаше смътна представа за строежите. Докато се смееше, той пресмяташе стойността на пътуването до Таити за материали, стойността на самите материали, на пътуването обратно до Факарава, разтоварването на тези материали и изграждането на къщата. Щеше да излезе четири . хиляди френски долара, ако предвидеше и нещичко в повече за всеки случай… четири хиляди френски долара се равняваха на двадесет хиляди франка. Това беше невъзможно. Откъде можеше да узнае колко струва такъв бисер? Двадесет Хиляди франка бяха много пари, при това трябваше да ги даде майка му.
— Мапуи — каза той, — ти си голям глупак. Определи цена в пари.
Ала Мапуи поклати глава и трите глави зад гърба му се заклатиха заедно с неговата.
— Искам къща — отвърна той. — Тя трябва да бъде тридесет и шест стъпки дълга, да има верадда наоколо…
— Добре, добре — прекъсна го Раул. — Разбрах всичко за твоята къща, но няма да го бъде. Ще ти дам хиляда чилийски долара.
Четирите глави единодушно се заклатиха в знак на мълчалив отказ.
— И сто чилийски долара в стоки.
— Искам къща — започна Мапуи.
— За какво ти е тази къща? — попита Раул. — Още първият ураган ще я отнесе в морето. Бъди сигурен в това. Капитан Рафи казва, че ей сега може да се извие ураган.
— Ама не и на Факарава — отвърна Мапуи. — Брегът там е по-висок. На този остров може. Всеки ураган може да поМете Хикуеру. Аз искам къща на Факарава. Тя трябва да бъде тридесет и шест стъпки дълга, с веранда наоколо…
И Раул отново изслуша описанието на къщата. Той се мъчи няколко часа да избие от главата на Мапуи мисълта за къщата, но майката и жената на Мапуи и дъщеря му Нгакура го поддържаха в решението му да иска къща. Докато слушаше за двадесети път подробното описание на тази желана къща, Раул видя през отворената врата, че на брега спира втората лодка на шхуната. Моряците останаха на греблата, сякаш за да покажат, че бързат да си отидат. От лодката скочи първият помощниккапитан на „Аораи“, размени няколко думи с едноръкия туземец и забърза към Раул. Внезапно притъмня — черен облак закри слънцето. Раул видя как през лагуната се приближава злокобна бразда, образувана от устрема на вятъра.
— Капитан Рафи казва, че трябва да се махате по дяволите от тука — рече му вместо поздрав помощниккапитанът. — Дори да има раковини, ще трябва да рискуваме и да ги приберем после — това казва той. Барометърът е паднал на двадесет и девет и седем десети.
Поривът на вятъра блъсна пандановото дърво над главите им, профуча между палмите оттатък и с глух трясък запрати на земята няколко зрели кокосови ореха. След това от далечината се зададе дъжд; той наближаваше с рева на бурята, от която водата на лагуната закипя, подгонена на бразди напред. Първите капки рязко затрополиха по листата, когато Раул скочи на крака.
— Хиляда чилийски долара в брой, Мапуи — каза той. — И двеста чилийски долара в стоки.
— Искам къща… — започна туземецът.
— Мапуи! — закрещя Раул, за да надделее рева на вятъра. — Ти си глупак!
Той изскочи от колибата и борейки се с бурята, рамо до рамо с помощниккапитана, закрачи по брега към лодката. Тя не се виждаше. Тропическият дъжд се лееше около тях като плътна завеса, тъй че те виждаха само брега под краката си и яростните вълни, които се мятаха от лагуната и захапваха пясъка. Сред пороя се появи някаква фигура. Беше Хуру-Хуру, едноръкият мъж.
— Взе ли бисера? — извика той в ухото на Раул.
— Мапуи е глупак! — кресна му в отговор младежът и в поройния дъжд след миг всеки от тях загуби другия от погледа си.
След половин час, застанал на гледащия към морето бряг на атола, Хуру-Хуру видя как вдигаха двете лодки на борда и „Аораи“ насочи нос към открито море. А близо до „Аораи“ видя друга шхуна, току-що донесена от крилете на бурята, да се приближава и да спуска лодка във водата. Той я познаваше. Беше „Орохена“, собственост на Торики, търговеца метис, който сам вършеше работата на търговски агент и сигурно стоеше и сега на кърмата на лодката. Хуру-Хуру се закиска. Знаеше, че Мапуи е длъжник на Торики за стоки, взети още миналата година.
Бурята бе преминала. Жаркото слънце пламтеше, а лагуната пак бе заприличала на огледало. Но въздухът беше лепкав като клей и толкова тежък, че притискаше белите дробове и затрудняваше дишането.
— Чу ли новината, Торики? — попита Хуру-Хуру. — Мапуи намери бисер. Такъв бисер никога не е бил изваждан на Хикуеру, нито на някой друг от островите Паумоту, нито някъде другаде в целия свят. Мапуи е глупак. Освен това той ти дължи пари. Помни, че аз пръв ти го казах. Имаш ли тютюн?