— О! О! Къде… къде си? — попита Аликс.
— В „Тревълърс Армс“, така се казва, нали? Или дори не знаеш за съществуването на вашия хотел? В отпуска съм, ловя риба тук. Имаш ли нещо против да ви дойда на гости днес след вечеря?
Аликс остро отвърна:
— Не! Не трябва да идваш.
Последва пауза, след която Дик заговори отново с леко променен глас.
— Извинявай. Разбира се, няма да ви безпокоя… — каза студено той.
Аликс бързо го прекъсна. Не бива да сметне поведението й за прекалено необичайно. Въпреки че си беше необичайно. Нервите й не издържаха.
— Исках само да кажа, че на днешния ден се венчахме. Не би ли… не би ли дошъл утре на вечеря? — попита тя, опитвайки се да придаде на гласа си възможно по-естествено звучене.
Но Дик очевидно забеляза липсата на сърдечност в думите й и със същия студен тон каза:
— Много благодаря, но не знам кога ще отпътувам. Зависи дали ще дойде един приятел. Сбогом, Аликс. — Направи пауза и после бързо добави с различен глас: — Желая ти късмет, скъпа.
Аликс постави слушалката с чувство на облекчение.
„Не трябва да идва тук — повтаряше си тя. — Не трябва да идва тук. О, каква глупачка съм! Да си въобразявам такива неща. Все едно, радвам се, че няма да дойде.“
Взе от масата груба сламена шапка и отново излезе в градината, като се спря и погледна към издълбания над верандата надпис: „Къщата на славеите“.
— Не е ли много странно името? — попита тя Джералд веднъж, преди да се оженят. Той се засмя и каза нежно:
— Малка гражданко! Не вярвам някога да си чувала славей. Доволен съм, че не си. Славеите трябва да пеят само за влюбените. Ще ги слушаме заедно в летните вечери от верандата на собствения ни дом.
И при спомена за това как наистина ги бяха чули, Аликс се изчерви щастливо, стоейки на прага на къщата им.
Джералд беше открил „Къщата на славеите“. Дойде при Аликс, преливащ от вълнение. Беше намерил място тъкмо като за тях. „Неповторимо! Бисер! Единствен шанс в живота!“ Когато го видя, Аликс също беше очарована. Наистина мястото беше усамотено, на две мили от най-близкото село, но самата къщичка беше толкова изящна със старинния си вид и големите удобства — бани, топла вода, електричество и телефон, че тя веднага бе пленена. Но след това се появи пречка. Собственикът, богат човек, по някаква прищявка отказа да я дава под наем. Беше съгласен само да я продаде.
Въпреки че имаше добри доходи, Джералд Мартин не можеше да разполага с капитала си. Можеше да събере само хиляда лири. Собственикът я продаваше за три хиляди. Но Аликс, която с цялото си сърце искаше къщата, се притече на помощ. Нейният собствен капитал можеше лесно да се реализира, тъй като беше под формата на облигации, платими на приносител. Тя щеше да даде половината от него за покупката. И така, „Къщата на славеите“ стана тяхна и Аликс нито за миг не съжали за избора. Вярно, прислужниците не оценяваха провинциалното усамотение. В момента те нямаха никакви, но Аликс, която беше зажадняла да бъде домакиня изпитваше голямо удоволствие да приготвя вкусни гозби и да се грижи за къщата.
За градината, великолепна с многото си цветя, се грижеше един възрастен човек от селото, който идваше два пъти седмично.
Щом сви покрай къщата, Аликс с изненада видя градинаря, вече заел се цветята. Учуди се, защото дните, в които той идваше да работи, бяха понеделник и петък, а днес беше сряда.
— А, Джордж, какво правиш тук? — попита тя и се приближи към него.
Старецът се изправи усмихнат, докосвайки ръба на старата си шапка.
— Мислех си, че ще се учудите, госпожо. Ама тъй стана щото има празник там при господаря в петък и аз си казвам, казвам си значи, господин Мартин и неговата добра стопанка ще да ма разберат, ако аз дойда един път в сряда, вместо в петък.
— Няма никакъв проблем. Надявам се, да се веселиш на празненството — успокои го Аликс.
Джордж простичко продължи:
— Така си и помислих. Много хубаво е значи да се нахраниш до насита и през всичкото време да си знаеш, че не плащаш. Господарят винаги има за негови работници хубави неща с чая. После си рекох също, госпожо, че ще е добре да ви видя преди вие да заминете, та да науча вашето желание за лехите. Сигурно не знаете кога се връщате?
— Но аз никъде няма да ходя.
Джордж я изгледа втренчено.
— Не заминавате ли утре за Лондон?
— Не. Кой ти втълпи тази идея?
Джордж отметна глава настрани.
— Вчера срещнах господинът в селото. Той ми каза, че вие двама утре заминавате за Лондон и не било сигурно кога ще се върнете.
— Глупости. Трябва да си го разбрал погрешно — засмя се Аликс.
Въпреки това се зачуди какво точно може да е казал Джералд, за да накара Джордж да направи такава странна грешка. Да отидат в Лондон? Никога не е искала да ходи там отново.