— Мразя Лондон — възкликна внезапно с дрезгав глас тя.
Джордж кротко отвърна:
— Е! Аз може нещо да съм сбъркал, но той съвсем ясно ми го рече, както ми се чини. Аз не харесвам шляенето нагоре-надолу и не знам нищо за Лундон. На мене нивга не ми е притрябвало да ходя там. Много от ония автонобили ги има там и си е проблем. Щом човек си купи кола, не може да стои мирно на едно място. Господин Еймс, който имаше тая къща преди, беше добър мирен човек, докато не купи един от ония автонобили. Не го беше имал и месец и даде къщата за продан. За нея също похарчи куп пари. С чешмите му във всички стаи, с електрически лампи и прочие. „Ти никога няма да си върнеш парите“ — казвам му аз. „Ами — отвръща ми той, — ще й взема две хиляди лири на тази къща, и то до последното пени“. И наистина го направи.
— Взе три хиляди — заяви усмихнато Аликс.
— Две хиляди. Всичкото време се говореше колко пари иска — повтори Джордж.
— Наистина бяха три хиляди — каза Аликс.
Джордж не беше убеден и продължи:
— Дамите не разбират от тези работи. Не можете да кажете, че господин Еймс е имал очи да се изправи пред вас и каже, без да му мигне око, три хиляди.
— Не го е казал на мен. Казал го е на съпруга ми — отвърна Аликс.
Джордж отново се наведе над лехите.
— Цената е била две хиляди — заинати се той.
Аликс не си направи труда да спори с него. Отмина към една от по-отдалечените лехи и започна да бере цветя.
Връщайки се с ухаен букет към къщата, Аликс забеляза малък тъмнозелен предмет, показващ се между листата в една от лехите. Спря се и го взе. Позна джобния бележник на съпруга си.
Отвори го и с известно удоволствие проследи записките. Почти от началото на съпружеския им живот беше разбрала, че импулсивния и емоционален Джералд притежава не съвсем типичните добродетели — изрядност и методичност. Той особено много държеше да се хранят в точно определен час и винаги планираше деня си предварително, точно като по разписание.
Преглеждайки бележника, тя с учудване забеляза записаното за датата 14 май: „Да се оженя за Аликс, Сейнт Питърс, 14:30“.
— Голям глупчо — промърмори си тя, като обръщаше страниците. Внезапно спря. — „Сряда, 18 юни“… но това е за днес.
На мястото на тази дата беше написано с четливия почерк и точността, характерна за Джералд: „9 часа вечерта“. Нищо друго. Какво беше запланувал Джералд да прави в 9 часа тази вечер? Аликс се зачуди. Тя се усмихна и си помисли, че ако това беше разказ като тези, които често четеше, бележникът без съмнение щеше да й помогне да направи някакво сензационно разкритие. Със сигурност тук трябваше да има написано името на друга жена. Тя безцелно разлисти предишните страници. Имаше дати, срещи, загадъчни забележки за бизнес-сделки, но само едно име на жена — нейното.
Тя пъхна бележника в джоба си и продължи с цветята към къщата. И все пак почувства неясна тревога. Спомни си думите на Дик Уиндифорд така ясно, сякаш той беше до нея и ги повтаряше: „Този мъж ти е съвсем чужд! Не знаеш нищо за него!“.
Беше истина. Какво знаеше за него? В края на краищата Джералд беше на четиридесет. През тези четиридесет години не може да не е имало жена в живота му…
Аликс поклати глава. Не трябва да се поддава на такива мисли. Имаше много по-спешен за разрешаване проблем. Да каже ли или да не каже на съпруга си, че Дик Уиндифорд се е обаждал?
Трябваше да има предвид и вероятността Джералд да го е срещнал в селото. Но в такъв случай той сигурно щеше да го спомене веднага щом си дойде и нямаше да се наложи сама да решава. В противен случай — какво? Аликс определено не изпитваше желание да му каже.
Ако му споменеше, той сигурно щеше да предложи да поканят Дик Уиндифорд в „Къщата на славеите“. Тогава щеше да се наложи да обяснява, че Дик сам е поискал да дойде и че е измислила извинение, за да предотврати идването му. А когато я попита защо е постъпила така, какво можеше да отговори? Да му разкаже за съня си? Той щеше само да се засмее, или още по-лошо, да забележи, че за разлика от него, придава на съня си значение.
Накрая, доста притеснена, Аликс реши да не му казва. Щеше да е първото нещо, което скрива от съпруга си и мисълта за това я изпълни с неудобство.
Когато малко преди обяд чу Джералд да се връща от селото, забърза към кухнята и се престори, че е заета с готвенето, за да скрие притеснението си.
Веднага й стана ясно, че Джералд не се е виждал с Дик Уиндифорд. Аликс почувства облекчение и неловкост. Твърдо реши, че трябва да премълчи за случилото се.