— Здравей! Накъде си се затичала така?
Аликс отчаяно се опитваше да изглежда спокойна и да се държи както обикновено. За момента изгуби шансовете си, но ако внимава да не възбуди подозрението му, по-късно сигурно ще й се отдаде възможност. Може би дори сега…
— Исках да се разходя до края на пътеката и обратно — гласът й беше слаб и прозвуча несигурно в собствените й уши.
— Добре. Ще дойда с теб — заяви Джералд.
— Не, моля те, Джералд. Нервна съм и ме боли глава. По-добре да отида сама.
Той я погледна внимателно. Стори й се, че в погледа му се появи искрица подозрение.
— Какво става с теб, Аликс? Бледа си, трепериш.
Тя положи усилия да се овладее и се усмихна:
— Нищо. Боли ме главата, това е всичко. Разходката ще ми се отрази добре.
— Няма смисъл да казваш, че не ме искаш. Идвам, независимо дали желаеш или не — засмя се непринудено Джералд.
Тя не посмя да възразява повече. Ако я заподозре, че знае…
С усилие успя отчасти да си възвърне нормалното поведение. И все пак имаше неприятното чувство, че той я поглежда скрито от време на време, като че не беше съвсем удовлетворен. Чувстваше, че подозренията му не бяха напълно приспани.
Когато се върнаха в къщата, Джералд настоя тя да легне и после донесе някакъв одеколон, за да намаже слепоочията й. Беше както винаги предан съпруг. Аликс се почувства толкова безпомощна, сякаш и ръцете, и краката й бяха заклещени в капан.
Нямаше да я остави нито за миг сама. Отиде заедно с нея в кухнята и й помогна да донесе обикновените студени ястия, които беше вече приготвила. На вечеря едва преглъщаше, но се насили да се храни и дори да изглежда весела и естествена. Сега знаеше, че се бори за живота си. Беше сама с този мъж, на мили разстояние от всякаква помощ, зависеща изцяло от благоволението му. Единствената й възможност беше така да приспи подозренията му, че да я остави сама за няколко минути — достатъчни, за да иде до телефона в антрето и да повика помощ. Сега това беше единственият й шанс.
За миг я озари надежда, спомняйки си как преди се беше отказал от плана си. Какво ще стане ако каже, че Дик Уиндифорд ще дойде да ги види тази вечер?
Думите затрептяха на устните й, но после бързо се отказа от тях. Този човек нямаше да допусне втори път да му се попречи. Зад спокойното му поведение се криеше решителност, въодушевление, което я отвращаваше. Можеше само да ускори престъплението. Щеше да я убие веднага на място и спокойно щеше да позвъни на Дик Уиндифорд и да му каже как внезапно са им съобщили, че се налага да заминат някъде. О! Ако Дик Уиндифорд наистина дойде в къщата тази вечер! Ако Дик…
В ума й внезапно проблесна една идея. Тя изпитателно погледна отстрани към съпруга си, сякаш се страхуваше да не прочете мислите й. С оформянето на плана куражът й се възвърна. Поведението й стана толкова естествено, че се учуди на себе си.
Направи кафето и го занесе вън на верандата, където често седяха през хубавите вечери. Внезапно Джералд каза:
— Между другото по-късно ще направим тези снимки.
Аликс почувства, че по тялото й премина тръпка, но равнодушно отговори:
— Не можеш ли да се справиш сам? Тази вечер съм доста изморена.
— Няма да ни отнеме много време. И мога да ти обещая, че след това няма да си изморена — усмихна се той.
Тези думи изглежда го забавляваха. Аликс потрепери. Сега или никога трябва да изпълни плана си.
Изправи се и безгрижно заяви:
— Само ще телефонирам на месаря. Не си прави труда да ставаш.
— На месаря? Толкова късно вечерта?
— Магазинът му, разбира се, е затворен, глупчо. Но той си е вкъщи. А утре е събота и искам да ми донесе малко телешки котлети преди някой друг да ги вземе. Милото старче ще направи всичко за мен.
Бързо влезе в къщата, затваряйки вратата след себе си. Чу Джералд да казва: „Не затваряй вратата“. Бързо намери отговора:
— Така няма да влязат комари. Мразя комарите. Да не се страхуваш, че ще се обяснявам в любов на месаря, глупчо?
Щом влезе, тя грабна слушалката на телефона и даде номера на хотел „Тревълърс Армс“. Веднага я свързаха.
— Господин Уиндифорд там ли е? Мога ли да говоря с него?
Тогава сърцето й заби силно. Вратата се отвори и съпругът й влезе в хола. Тя каза раздразнено:
— Излез Джералд. Мразя някой да слуша, когато говоря по телефона.
Той само се засмя, стовари се върху един стол и я загледа втренчено.
— Наистина ли се обаждаш на месаря?
Аликс се отчая. Планът й пропадна. След минута Дик Уиндифорд щеше да дойде на телефона. Трябва ли да рискува всичко и да извика за помощ?