Внезапно китаецът пак влетя в стаята, подтичвайки на пръсти с нож в едната ръка и с пистолет в другата. Човекът, на когото бях благодарен, че ми спаси живота! Той се наведе над мен.
Ножът се плъзна от дясната ми страна и шнурът, който притискаше ръката ми, се разхлаби. Поех си свободно дъх, а сърцето ми заби отново с нормален ритъм.
— Хук ще дойде пак — прошепна Тай и изчезна.
На килима пред мен, на по-малко от метър лежеше револвер.
Външната врата се захлопна и за известно време останах сам в къщата.
Естествено, трябваше да използвам момента, за да се измъкна от плюшените шнурове, омотани около мен. Тай ми помогна да освободя малко едната си ръка и тялото ми се чувстваше по-хлабаво, но съвсем не бях отвързан. А предупреждението: „Хук ще дойде пак“, хич не беше успокоително и напънах всичките си сили да скъсам вървите.
Вече знаех защо китаецът така упорито настояваше да ми пощадят живота. Аз бях оръжието, което трябваше да премахне Хук! Щом излезеха на улицата, Хук щеше да измисли някакво оправдание да се върне в къщата, щеше да ме пречука и да продължи със съучастниците си. Ако той не го стори, китаецът щеше да го подсети.
Затова ми остави оръжие и разхлаби само малко шнура, за да не мога да се освободя, преди той да се е скрил на сигурно място.
Всички тези мисли минаваха като експресни влакове през главата ми, без да пречат на отчаяните ми опити да се отскубна от проклетия стол. В този момент причините за положението не бяха важни. Трябваше да се докопам до патлака, преди грозникът да се е върнал.
Външната врата изскърца точно когато успях да освободя напълно дясната си ръка и измъкнах възглавницата от устата си. Тялото ми още бе привързано към стола — не толкова здраво, но достатъчно, за да ме забави.
Хвърлих се напред заедно със стола, протегнал свободната си ръка, за да омекотя падането. Килимът бе дебел. Захлупих се по очи на пода с тежкия стол върху гърба, но дланта ми бе свободна и грабна пистолета. Тогава в стаята влетя мъж, в ръката му блестеше желязо.
Стрелях.
Той се хвана с две ръце за стомаха, преви се одве и се свлече на килима.
Така. С тоя се оправих. Но това далеч не беше всичко. Задърпах плюшения шнур, а мозъкът ми се опитваше да предвиди какво ще стане по-нататък.
Момичето подмени ценните книжа и ги скри под кушетката — в това нямаше съмнение. Тя явно мислеше да се върне за тях, преди да съм се освободил. Но Хук я изпревари и тя трябваше да действа другояче. Най-вероятно щеше да каже на китаеца, че Хук е извършил подмяната. Тогава? Ясно какво. Тай ще се върне за плячката, ще дойдат и двамата. Тай знаеше, че съм въоръжен, но книжата бяха за сто хиляди долара, така казаха. Кой ще зареже толкова пари?
Измъкнах краката си от шнура и залазих на четири крака към кушетката. Книжата бяха под нея — четири дебели пачки, стегнати с широк ластик. Пъхнах ги под едната си мишница и се приближих до тялото, което издъхваше пред вратата. Револверът бе паднал под единия му крак. Измъкнах го, прекрачих прага и се озовах в тъмния коридор. Спрях да помисля.
Момичето и китаецът щяха да се разделят, за да ме спипат. Единият щеше да заварди вратата към улицата, а другият — изхода към задния двор. Това беше най-сигурният начин за тях. А за мен? Най-тъпото нещо, което можех да направя, беше да си покажа носа навън. Значи трябваше да кротувам вътре. Те очакваха да изляза и да ме хванат от засада.
Определено трябваше да се спотая някъде, откъдето да виждам входната врата и да чакам, докато някой от тях я отвори, и един от двамата щеше да го стори, като се уморят да ме чакат.
Светлината от уличните лампи проникваше през прозорчето на вратата и леко осветяваше пространството пред нея. Стълбището към горния етаж хвърляше триъгълна сянка в задната част на коридора — идеално място за скривалище. Сниших се в тъмния триъгълник и зачаках.
Имах два патлака — онзи, който ми остави китаецът, и другия, който взех от Хук. Изстрелях един патрон, значи ми оставаха още единайсет, ако не е било стреляно с тях преди това. Отворих барабана на този, който ми даде Тай, и в тъмното прокарах пръсти по гнездата. Напипах една-единствена гилза. Проклетият китаец знаеше какво прави, оставил ми е един патрон — този, с който покосих Хук.
Оставих револвера на пода и проверих другия. Беше празен! Ама че хитър жълтурко! Това копеле се подсигуряваше двойно. Изпразнил е патлака на Хук, преди да му го върне след тяхното сбиване.
А аз се насадих на пачи яйца! Сам, невъоръжен, в непозната къща, където двама души се опитват да ме спипат. Това, че единият от тях е жена, хич не ме успокояваше — тя беше не по-малко опасна.