През целия ден се разхождаха в парка. Това бе най-дългият ден, който някой от тях бе прекарал. Два пъти видяха патрулния полицай и се криха в обществените тоалетни докато той се разкара. Сега не бе време да ги хванат като скитници и да ги изпратят позорно в училище.
В два и половина, Трент даде на Лори монета за телефон и я изпрати в телефонната кабинка в източната страна на парка.
— Трябва ли да го направя? — попита тя. — Не бих искала да я изплаша, особено след снощи.
— Искаш тя да бъде в къщата, когато това, което трябва да се случи, наистина стане? — попита Трент. Лори пусна монетата в телефонния апарат, без повече да протестира.
Телефонът звъня толкова дълго, че тя си помисли, че майка й е излязла. Това би могло да бъде добре, но можеше да се окаже и зле. При всички случаи бе притеснително. Ако тя бе навън, бе напълно възможно тя да се върне, преди…
— Трент, не мисля, че тя е в…
— Ало? — каза госпожа Евънс със сънлив глас.
— О, здравей мамо — каза Лори. — Не мислех, че си там.
— Пак си бях легнала — каза тя, като се засмя смутено. — Изведнъж ми се стори, че не си доспивам достатъчно. Предполагам, че ако спя, няма да мисля колко ужасно се държах снощи…
— О, мамо, нищо ужасно не си направила. Когато някой припадне, то не става, защото го иска…
— Лори, защо се обаждаш? Всичко наред ли е?
— Разбира се, мамо… е, добре…
Трент я сръга в ребрата. Силно.
Лори, която се бе прегърбила (сякаш се бе смалила), бързо се изправи.
— Ударих се в гимнастическия салон. Съвсем малко. Не е нещо лошо или опасно.
— Какво си направила? Да е би да се обаждаш от болницата!
— Не, за Бога — каза бързо Лори. — Само съм изкълчила коляното си. Госпожа Кит помоли да дойдеш и да ме отведеш вкъщи. Не зная дали ще мога сама да се добера. Наистина ме боли.
— Веднага ще дойда. Опитай се изобщо да не движиш крака си. Можеш да скъсаш някое сухожилие. Сестрата там ли е?
— Точно сега не. Не се безпокой, мамо, ще внимавам.
— Ще бъдеш в лекарския кабинет, така ли?
— Да — каза Лори. Лицето й бе червено като пожарникарската кола с дистанционно управление на Брайън.
— Веднага тръгвам.
— Благодаря ти, мамо. Довиждане.
Тя затвори телефона и погледна Трент. Пое си дълбоко дъх и след това от гърдите й излезе дълга и изстрадана въздишка.
— Това беше истинско забавление — каза тя с треперещ глас и за малко да се разплаче.
Той я притисна здраво до себе си.
— Направи го страхотно — каза той. — Много по-добре, отколкото аз бих могъл да го направя, Чир… Лори. Не съм сигурен, че на мен щеше да ми повярва.
— Чудя се дали изобщо ще ми повярва някога? — попита Лори с горчивина в гласа.
— Разбира се, че ще ти повярва — каза Трент. — Хайде.
Отидоха в западната страна на парка, където щяха да наблюдават „Уолнът стрийт“. Денят бе станал хладен и неприветлив. Чакаха пет безкрайни минути и след това колата марка „Субару“ на майка им премина и бързо се отправи към Средното училище Грийндаун, където Трент и Лори ходеха… „където ходим, когато не фъсваме от час“, помисли Лори.
— Тя наистина кара бързо — каза Трент. — Надявам се, че няма да катастрофира или нещо подобно.
— Прекалено късно е да се безпокоиш за това сега. Хайде. — Лори хвана Трент за ръка и бързо го дръпна отново към телефонната кабинка. — Ти пък трябва да се обадиш на Лу, късметлия такъв.
Той пъхна още една монета и избра номера на Преподавателската стая на Историческия факултет, който прочете от картичка, която бе извадил от портфейла си. Предната нощ почти не мигна, но сега, когато нещата се завъртяха, бе хладнокръвен и спокоен… толкова хладнокръвен, че бе почти замръзнал. Погледна часовника си. Три без четвърт. Оставаше по-малко от час. Някъде на запад се разнесе слаб гръм.
— Исторически факултет — каза женски глас.
— Здравейте. Тук е Трент Бредбъри. Искам да говоря с втория ми баща, Луис Евънс, моля.
— Професор Евънс е в час — каза секретарката, — но той ще излезе в…
— Зная, той има съвременна английска история до три и половина. Моля ви, извикайте го, тъй като се касае за спешен случай. Става дума за съпругата му. — Премерена, предварително изчислена пауза и след това добави: — Майка ми.
Последва дълга пауза и Трент усети как го обзема неясно безпокойство. Сякаш тя мислеше как да му откаже или да го отпрати, независимо дали става дума за спешен случай или не и това определено не влизаше в плановете му.