— Ще те пусна в четири и четвърт, Лу — каза Трент с неравен, треперещ глас, сетне не се удържа и се захили: — Ако все още си тук в четири и четвърт, разбира се.
Някъде отдолу се разнесе глас:
— Трент? Трент, добре ли си?
Боже мой, това бе Лори.
— Добре ли си, Трент?
И Лиса!
— Хей, Трент! У ред ли си?
И Брайън.
Трент погледна часовника си и бе ужасен, като видя, че е 3:31… и наближаваше 3:32. Ами ако пък часовникът му изостава?
— Излизайте! — изкрещя им той, като се втурна по коридора към стълбите. — Излизайте веднага от тази къща!
Коридорът на третия етаж сякаш се разтягаше пред него като твърд карамел, колкото по-бързо той тичаше, толкова по-далеч се разтягаше пред него. Лу нанасяше серия от удари във вратата и псувни във въздуха, гръмотевиците се сипеха една след друга и от дълбините на къщата до него се долавяше все по-силния и настойчив звук на машините, които се събуждаха за живот.
Най-накрая той се добра до стълбата и бързо се понесе надолу, горната част на тялото му бе така устремена напред и изпреварваше краката му, че за малко да падне. След това той се понесе като стихия около централната колона на извитата стълба и бързо преодоля стълбите между втория етаж и първия, към мястото, където брат му и двете му сестри го чакаха, втренчили поглед в него.
— Навън! — изкрещя той, сграбчи ги и ги помъкна към отворената врата и към бушуващия мрак навън. — Бързо!
— Трент, какво става? — попита Брайън. — Какво става с къщата? Та тя се тресе!
Точно така стана — дълбока вибрация разтресе пода и от сътресението за малко очите на Трент да изхвърчат от орбитите си. Прах от мазилка започна да се изсипва върху косата му.
— Няма време! Навън! Бързо! Лори, помогни ми!
Трент понесе Брайън на ръце. Лори сграбчи Лиса под мишниците и я помъкна извън вратата.
Удари гръм. Светкавица разтресе небето. Вятърът, който преди въздишаше, сега бе започнал да реве като дракон.
Трент чу как къщата се люлее от набиращото сила земетресение. Докато излизаше през вратата с Брайън, той видя електрическо-синя светлина, толкова ярка, че остави трайни образи в очите му почти за час (по-късно той си помисли, че е извадил голям късмет, че не е ослепял) да блика през тесните прозорци на избата. Тази светлина мигом прекоси полянката пред къщата, а лъчите сякаш бяха от твърдо вещество. Той чу как стъклата се трошат. И точно докато преминаваше през вратата, почувства как къщата се надига под краката му.
Втурна се надолу по предната стълба и сграбчи ръката на Лори. Препъвайки се и олюлявайки се, те се добраха по пътечката до улицата, която сега бе тъмна като нощ поради приближаването на бурята.
Там те се обърнаха назад и проследиха какво става.
Къщата на „Мейпъл стрийт“ сякаш се напъваше да литне. Повече не изглеждаше права и солидна, тя започна да се люлее като немирен клоун на кокили. Теренът около нея се напука дълбоко, пострада не само циментовата пътека, но и земята, която заобикаляше къщата. Полянката изтегляше със себе си големи чимове трева, които приличаха на нарязана торта. Корените, сякаш впити в земята, се чернееха под зелената покривка и целият преден двор бе набъбнал като тесто и сякаш се опитваше да задържи къщата, пред която се бе простирал толкова дълго.
Трент хвърли поглед към третия етаж, където светлината в кабинета на Лу все още светеше. Трент си помисли, че долови звука на разбито стъкло, който дълго време след това се носеше оттам, сетне отхвърли тази идея като плод на въображението — кой би могъл да чуе каквото и да е било в целия тоя шум и трясък? Едва година по-късно Лори му каза, че е напълно уверена, че е чувала как вторият им баща крещи и ругае от третия етаж.
Основата на къщата първоначално се пропука, след това се разцепи, след това се отдели с грохота на артилерийски залп. Ярък, ослепителен студен син огън бликна от къщата. Децата закриха очите с ръце и отстъпиха назад. Моторите изреваха. Земята се надигаше нагоре и все по-нагоре с последно агонизиращо усилие да задържи къщата… и след това най-накрая я пусна. Внезапно къщата бе на тридесетина сантиметра над земята, облегната върху възглавница от яркосин огън.
Това бе перфектно излитане.
На върха на централния покрив, ветропоказателят се въртеше като обезумял.
Отначало къщата се надигна бавничко, след това започна да набира скорост. Тя се понесе с гръм нагоре върху ослепителната възглавница от син огън, като предната врата се удряше и отваряше в един безумен ритъм, докато къщата се издигаше все по-нагоре.
— Играчките ми! — изхленчи Брайън и Трент започна диво да се смее.
Къщата достигна височина тридесетина метра, сякаш се намести за големия скок нагоре, след това се стрелна в скупчените, тъмни като нощта, облаци.