— Тук все още продължава да расте — каза Лори мрачно.
Трент я погледна учудено:
— Какво?
Преди тя да може да отговори, Брайън го осени.
— Опитай пода, Трент — каза той. — Виж дали има и там.
Трент помисли, вдигна рамене и проби пода в стаята на Лори. Дрелката влизаше като нож в масло, без никакво съпротивление, но когато той вдигна килима под краката на собственото си легло и се опита там, скоро откри солидна стомана… или пък солидно вещество, каквото и да беше то. Тогава, по настояване на Лиса, той се качи на едно столче и проби дупка в тавана, като присвиваше очи, за да се предпази от мазилката, която се сипеше върху лицето му.
— Бинго — каза той след няколко минути. — Още метал. Хайде да привършваме за този ден.
Лори бе единствената, която видя колко много е разтревожен Трент.
Същата тази вечер, след като възрастните загасиха осветлението в детските стаи, Трент отиде в стаята на Лори и Лори дори даже не се преструваше, че е сънлива. Истината бе, че нито един от тях не спеше особено добре през последните няколко седмици.
— Какво искаше да кажеш? — прошепна Трент, след като седна до нея.
— За кое точно? — попита Лори, като се изправи на лакът.
— Ти каза, че все още не е спряло да расте в твоята стая. Какво искаше да кажеш?
— Хайде, Трент, ти не си глупав.
— Не, не съм — съгласи се той без излишна скромност. — Може би просто искам да го чуя от теб, Чирозче.
— Ако ме наричаш така, никога няма да чуеш.
— Добре, Лори, Лори, Лори. Доволна ли си.
— Да. Това нещо расте по цялата къща. — Тя направи пауза. — Не, това не е точно. То расте под къщата.
— И това не е съвсем правилно.
Лори помисли, след това въздъхна и каза:
— Е, добре, де — каза тя. — Расте в къщата. Краде нашата къща. Това добро обяснение ли е, господин Умник?
— Да открадне къщата… — Трент седна мълчаливо до нея на леглото, погледна постера на Криси Хайнд и сякаш претегляше фразата, която тя бе използвала. Най-накрая кимна и лицето му се озари с усмивката, която тя толкова много харесваше. — Да, това е доста добре казано.
— Както и да го наречеш, то действа така, сякаш е живо.
Трент кимна. Вече бе помислил за това. Нямаше представа до каква степен металът може да е жив, но поне засега, по дяволите, не можеше да намери никакъв начин, за да опровергае извода й.
— Но това не е най-лошото.
— А какво е то?
— То се промъква навсякъде. — Очите й, втренчени сериозно в неговите, бяха широко отворени и изплашени. — Точно това никак не ми харесва. Не зная какво го започнало или какво означава, а и не ме интересува. Но То се промъква. — Тя прокара пръсти в тежката си руса коса и я отхвърли назад към слепоочията си. Бе неволен, несъзнателен жест, който напомни до болка на Трент за баща му, чиято коса имаше точно същия цвят. — Предчувствам, че нещо ще се случи, Трент, само не зная какво и се чувствам, все едно, че съм в някакъв кошмар, от който не мога да се измъкна. Ти не се ли чувстваш така понякога?
— В известен смисъл, може би да. Но зная, че нещо ще се случи. Може би даже зная какво именно.
Тя се изправи в полуседнало положение и сграбчи ръцете му.
— Знаеш? Какво? Какво е то?
— Не съм сигурен — каза Трент, като се изправи. — Мисля, че зная, но още не съм готов да кажа това, което мисля. Трябва да потърся в още някои места.
— Ако пробием още дупки, къщата ще се разпадне!
— Не казах да пробием, казах да потърся.
— Какво да потърсиш?
— Нещо, което все още го няма, което още не е израснало. Но когато стане, не мисля, че то ще може да се скрие.
— Кажи ми, Трент!
— Почакай малко — каза той, като бързо я целуна нежно по бузата. — Освен това, както ти е известно от анимационното филмче, любопитството е убило Чирозчето.
— Мразя те — изплака тихо тя и покри главата си с чаршафа. Но определено се чувстваше по-добре от това, че е поговорила с Трент и за пръв път от една седмица, се наспа истински.
Трент откри това, което търсеше два дена преди големия купон. Като най-възрастен, той вероятно щеше да забележи, че майка му имаше обезпокоително нездрав вид, кожата й бе хлътнала по скулите, цветът на лицето й бе толкова блед, че бе придобил некрасив жълт оттенък. Той бе забелязал колко често тя разтриваше слепоочията си, въпреки че отричаше — почти в паника, че има мигрена или е имала такава за повече от седмица.
Той обаче не забеляза тези неща. Бе прекомерно зает с търсене.
През тези четири-пет дена между среднощния му разговор с Лори и деня, когато намери това, което търсеше, той провери всеки килер в голямата стара къща поне три пъти; пет или шест пъти провери в нишата над кабинета на Лу; десетина пъти провери и голямата стара изба. Най-накрая го откри в избата.