Светлините, привлекли вниманието му, бяха цифри. Те бяха под стъклено покритие върху метална конструкция, която си пробиваше път от някаква етажерка. Новото нещо приличаше на някакъв стол, въпреки че едва ли някой щеше да се почувства особено удобно в него. Поне нито едно човешко създание, си помисли Трент и потрепери.
Стъкленото мониторче бе в едно от облегалките на този разкривен стол — ако се приеме, че е стол. А най-вероятно цифрите бяха приковали вниманието му, тъй като се движеха.
стана
и сетне
Трент погледна часовника си, който имаше и секундарник и го използва, за да се увери в това, което очите му вече му бяха казали. Столът би могъл да бъде, би могъл и да не бъде стол, но цифрите под стъкления похлупак бяха дигитален часовник. Той се движеше назад. Отчиташе времето в низходящ ред, ако трябва да бъдем съвършено точни. И какво щеше да се случи, когато цифрите най-накрая преминат от
към
някакви си три дни след този следобед?
Той бе напълно уверен, че знае. Всяко момче в Америка знае, че когато даден часовник върви назад и стигне до нулата, се случва едно от двете неща: или експлозия, или излитане.
Трент си помисли, че имаше прекалено много оборудване, прекалено много приспособления, за да бъде експлозия.
Той си помисли, че докато са били в Англия нещо се е промъкнало в къщата. Може би някакъв вид спора, която се е носила из пространството в течение на милиард години, най-накрая е била хваната от гравитационното привличане на Земята и като е описала спирала през атмосферата, като глухарче, понесено от мекия бриз, най-накрая е паднало в комина на една къща в Титусвил, Индиана.
В къщата на Бредбъри в Титусвил, Индиана.
Би могло, разбира се, да бъде нещо съвсем различно, но идеята за спората допадна на Трент и, въпреки че той бе най-голямото от децата в семейство Бредбъри, все още бе достатъчно млад, за да спи добре, след като изяде пица „пеперони“ в девет часа вечерта и да вярва изцяло на собственото си възприятие и интуиция. А в края на краищата, нямаше значение, нали? Това, което имаше значение, бе това, което се бе случило.
И, разбира се, това, което щеше да се случи.
Когато Трент напусна винарската изба този път, той не само захлопна катинара, но и взе ключа със себе си.
Нещо ужасно се случи на факултетския купон на Лу. Случи се в девет и четвърт, само четиридесет и пет минути, след като бяха пристигнали първите гости и Трент и Лори по-късно чуха как Лу крещи на майка им, че единствената деликатност, която тя е проявила към него е, че се е отдала на глупавите си привички сравнително рано — ако бе изчакала до десет часа, щеше да има около петдесет души да щъкат нагоре-надолу през дневната, трапезарията, кухнята и задния салон.
— Какво, по дяволите, става с теб? — Трент и Лори го чуха да й крещи и когато Трент почувства как ръката на Лори се сгушва като изплашено и измръзнало мишле в ръката му, я стисна здраво. — Не знаеш ли какво ще кажат хората за това? Не знаеш ли как хората от тази катедра одумват останалите? Наистина, Катрин, ти ме направи за истинско посмешище, като ми спретна този номер от „Тримата глупаци“!
Единственият отговор на майка им бе тихото, безпомощно подсмърчане и за един-единствен миг, Трент изпита ужасен и нежелан изблик на омраза към нея. Защо се бе оженила за него? Точно така й се падаше, като се бе държала като последна глупачка!
Засрамен от себе си, той отблъсна тази мисъл, забрави я и се обърна към Лори. Изпита дълбоко огорчение като видя как се стичат сълзите по бузите й и мълчаливата тъга в очите й проникна до сърцето му като острието на нож.
— Страхотен купон, няма що! — прошепна тя, като потърка страните си с крайчеца на дланите си.
— Точно така, Чирозче — каза той и я прегърна така, че тя да може да поплаче върху рамото му, без останалите да я чуят. — Без никакви усилия ще влезе в десетката ми за годината.
Изглежда, Катрин Евънс (която никога не бе желала толкова силно да стане отново Катрин Бредбъри) лъжеше всички. Тя бе в примката на остро главоболие не само за ден-два, но за целите последни две седмици. През цялото това време тя почти нищо не хапна и отслабна с десетина килограма. Сервираше кроасани на Стивън Кръчмър, шефа на Историческия факултет и на жена му, когато светът започна да избледнява пред очите й и внезапно отплава надалеч от нея. Тя се бе строполила безжизнено напред, като разпиля цял поднос от дребни китайски кроасани със свинско върху скъпата рокля на госпожа Кръчмър, купена от бутик „Норма Камали“ специално за този случай.